вторник, 19 януари 2021 г.

Фотопътешествие в Азия - декември 2019

(Снимките в този албум съм направил основно с огледално рефлексен фотоапарат, но някои са с лентов фотоапарат ЛОМО и смартфон) 



В края на 2019 г. с група ентусиасти, запалени по пътешествията и фотографията бяхме на едно невероятно двуседмично пътешествие в Азия. С някои от тях се познавахме от предишни фотопътешествия, с други се запознахме по време на това. И приятелствата, които изградихме са изключително ценни и обогатяващи всички ни. Завърнах се от там с около 12 000 кадъра. Успях да обработя най-добрата част от тях, но има още много в архива ми, които очакват своя ред. Ще покажа част от обработените снимки, които смятам за най-добри от селекцията и ще се опитам накратко да разкажа с картини и думи, това което преживяхме на другия край на света.




ВИЕТНАМ

Нин Бин

Най-краткият престой, който имахме в Азия беше във Виетнам - само 3 дни. Първото място, което посетихме беше провинцията Нин Бин. Разходихме се с лодки по делтата на реката, където повечето гребци, движат веслата с крака, вместо с ръце. Където децата все още ходят на училище с червени пионерски вратовръзки. А за финал се изкачихме над скалите и изпратихме залеза, високо над делтата.












Ха Лонг Бей

 Следваше разходка с корабче из залива Ха Лонг Бей (заливът на спускащия се дракон), който се състои от над 3000 малки островчета.


                                                                                  
                                                                               




Ханой

И разбира се, финиширахме в големият град Ханой, в който основният транспорт са моторите и почти няма стока, която да не може да се види превозвана върху моторите. Включително и породата кучета, които виетнамците отглеждат специално за да ги похапват.
 
Яденето на кучета там е нещо обичайно за местните жители. Отглежда се специална порода кучета, за ядене. Колкото по-малки са ушите им, толкова са по-вкусни, твърдят виетнамците. Обикновено си гледат по няколко броя кучета, между 5 и 10 и ги ядат, след като е минало пълнолуние. Също имат и специални ресторанти, в които се предлага основно храна от кучешко. 
И като попитахме нашият гид, какъв е вкуса на кучешкото месо, той ни отговори - "като на котешкото"








МИАНМАР  (БИРМА)

Едно от най-интресните места, на които съм бил с най-невероятно топлите и дружелюбни хора на планетата, това е Мианмар. Цяла седмица прекарахме там, като започнахме от най-големиат им град - Янгон.

Янгон

Там се намира Шведагон пагода (наричана още Златната пагода) поради факта, че е покрита с много тонове чисто злато, за което се смята, че е на стойност 90 милиона долара. На върха на високата 98 метра ступа, има златен глобус с натъпкани 4350 диаманта и един 76 каратов смарагд. Дали това е така, не мога да кажа със сигурност, тъй като ние бяхме само долу на площадката и никакви диаманти не видяхме, а и достъп до златото нямахме, за да го захапем (както пиратите са тествали златените монети) и да проверим дали е истинско. 





 Също така посетихме и едни от местните будистки манастири, където ни позволиха да присъстваме в столовата, по време на обяда на монасите, на единственото им за деня хранене. Те ядат предимно ориз, като доброволци от града се редуват да им готвят обяда, по предварително изготвен график. Момчетата монаси носят червени роби, а момичетата монахини - розови и са с голи глави. Всички те се нареждат в редици и така влизат в столовата в съответния ред.











Другата атракция, която посетихме в Янгон, нямаше нищо общо с лъскавият, златен храм или манастирът, ами точно обратното. Беше мизерен, но изключително колоритен влак. Никога през живота си не се бях возил на подобен. Дори и пътническите електрички в България, изглеждат като първокласни мотриси пред него. Интересното е, че никой не знае точно в колко часа ще пристигне влака на гарата. Да, по разписание има определен час, но влака никога не пристига точно според него. Може да дойде навреме, може да закъснее с 20 минути или с 2 часа. Всички пътници знаят това и за тях е нормално. За това висят по перона или лежат на него (в буквалният смисъл на думата) и чакат. И ето, че накрая влакът наистина пристига.







А вътре в него може да се види абсолютно всичко. Пътниците във влака пренасят всякакви стоки, които могат да ви дойдат наум, дори и такива, които никога не биха ви хрумнали. Освен това постоянно минават продавачи на всякакъв вид стоки - от салати и напитки до "бетел" за дъвчене. Под краката на съпругата ми мина нещо, за което и до ден днешен спорим дали беше мишка или гущерче. Вместо климатици по тавана има наредени висящи вентилатори. А на вратите между вагоните има табели "целуването забранено". 
  
                      









   Може би ви прави впечатление, че мианмарците изглеждат по-различно от нас. Например, много от мъжете там ходят с дълги поли (понякога и ние бяхме с такива). Но има мъжки и женски поли. Тези за мъжете са с различна шарка и се завързват по различен начин от женските. 
Също така може би забелязвате, че хората са си боядисали лицата със странни бои. Това е така нареченият обичай "Танака", в който те рисуват лицата си с каша стрито дърво - танака, за което казват, че предпазва от силното слънце, а жените пък го правят и за красота.
Друго специфично нещо за мианмарците е дъвченето на "бетел". Това са орехчета от Арекова палма, които се увиват в листата на растение наречено бетел. Приготвя се, като се намазва листото с гасена вар и така направената хапка се слага в бузата и се дъвче. Дъвченето предизвиква обилно слюноотделяне, като слюнката и устните се оцветяват в кърваво-червено. А това кара дъвчещия да храчи и плюе през минута-две огромни водни храчки. В Мианмар, целите тротоари са осеяни с червени петна от плюнките. Дългогодишните дъвкачи често са с почернели, изпопадали зъби и гледката е крайно отблъскваща.






Баган

Напуснахме Янгон, като взехме вътрешен полет и кацнахме на летището в Баган, което приличаше на полигон насред полето, с малка постройка наподобяваща автогара, в която полетите на самолетите бяха написани върху черна дъска с тебешир.
Баган е древен град с над 3000 будистки храма, ступи и пагоди. Колкото и странно да звучи за нас европейците, нашият гид ни каза, че там няма престъпност. Приказните залези и изгреви над Баганските ступи са световно известени и хиляди туристи ги посещават, за да им се наслаждават. А рано сутрин излитат множество въздушни балони.

















Мандалей

Следващата ни спирка беше вторият по големина град в Мианмар - Мандалей.  Интересно преживяване беше разходката ни по залез и изгрев до езерото Туантаман, където се намира мостът У-Бейн - най-дългият в света мост от тиково дърво. Лично на мен самият мост не ми беше особено интересен, понеже всички фотографи го снимат. По-интересни ми бяха рибарските семейства, които се подвизаваха по крайбрежието и с усилен труд си изкарват прехраната с риболов. Изключително мили хора, които нямаха нищо против да прекарам известно време около тях и да ги поснимам. След като падна здрача, рибарските им лодки една по една започнаха да се приближават и да акостират на брега, където бе запален голям огън. Топлината му сякаш сплотяваше още повече тези лъчезарни хора. И макар да изглеждаха доста бедни, те винаги бяха усмихнати и дори си правеха селфита със смартфоните си.








Рано сутринта преди изгрев слънце, когато новият ден се пробуждаше за живот, отново бяхме там заедно с рибарите, като тихи съучастници в техният бит.
 













Освен езерото, посетихме и други интересни места, като старинни храмове, улични пазари и дори едно гето. В него явно си личеше бедността на хората, но въпреки това всички бяха приветливи и усмихнати към нас. Честно казано, не мога да си представя мианмарец, който да е груб, гледащ "накриво" или пък да ни обиди и напсува. 

















ТАЙЛАНД  


Банкок

И така ето ни в Тайланд. Доста е странно усещането от контраста между двата свята - този на мианмарците, от който идвахме и гигантският мегаполис Банкок. Този град е огромен не само откъм много-милионното си население, но също така е и с най-дългото име в света. Оригиналното има на тайландската столица е:
"Крун Теп Маханакон Амон Ратанакосин Махинтара Ютая Махадилок Поп Ноппарат Ратчатани Буриром Удомратчанивет Махасатан Амон Пиман Аватан Сатит Сакататия Витсанукам Прасит."
Друг голям контраст, който съществува на това място е смесицата от богати и бедни, от градският лукс до невероятната мизерия. Един микс от източната култура примесена с капитализма на западната цивилизация. И разбира се, както е обичайно за Азия, навсякъде имаше жици. Много, много жици!
Бяхме настанени в луксозен хотел. Доста беше странно усещането, когато погледнехме през прозореца си, макар да бяхме на 19-тия етаж, съседите от отсрещните блокове можеха да ни виждат през техните прозорци, защото се издигаха на още десетки етажи над нас.








Интересно беше посещението ни на пазара, през който минава влак по няколко пъти на ден. Когато наближи времето да мине влакът по разписание, всички тенти и сергии, които са върху релсите, бързо се прибират настрани, влака преминава и броени секунди след това, всички сергии отново са върху релсите така, че по никакъв начин не може да се разбере, че преди малко от там е преминал цял огромен влак. 
И тъй като тази атракция е много по-добре да се предаде чрез видео, помолих моята прекрасна съпруга Еми да направи клип, който споделям тука.








След това посетихме друг интересен пазар, на който продавачите са във водата, а стоките се продават от плаващи лодки. Основните неща които предлагаха бяха храни. От супичка до сладолед и всякакви местни плодове и зеленчуци с преобладаващи кокосови орехи и банани.









Интересно беше и посещението ни в крокодилската ферма, където имаше и всякакви други животни, но най-голямата атракция беше шоуто, в което хора си вкарваха главите в устата на крокодила.











Чианг Май

Последната спирка от пътешествието ни беше тайландският град Чианг Май. За разлика от гигантският Банкок, тук атмосферата беше коренно различна. По-скоро усещането беше като за бохемско курортно селище.   Нямаше нито небостъргачи, нито високи сгради. Беше пълно с барове и заведение, от които често се чуваше западна музика. На всяка улица имаше по-много студиа за масажи. И разбира се, освен многобройните жици, храмовете на Буда и идолопоклонството към него, бяха буквално на всеки ъгъл. Дори в чейндж бюрата и пред полицията имаше олтари на Буда. Буквално, абсолютно навсякъде.
Характерно за будистките монаси е, че те не работят, а са отдадени на учене и медитация. Обикновените хората  им готвят, а те обикалят из града да събират храна от домовете и дюкяните им. Още от ранни зори преди изгрев слънце, много от хората са станали рано, за да им сготвят така че, когато монасите минат със своите съдове за събиране на храна, те им я дават и съответно получават тяхната благословия.









Специфично за района беше местният градски транспорт, който представлява червен автомобил, наподобяващ нещо между пикап и катафалка. Също така и характерните им таксита наречени "Тук-Тук", нещо като  мотор-рикша, с каросерия само с една гума отпред и две отзад. 








В близост се намира селото на жените с дъгите вратове от племето Падонг - Карени, известни още като жените жирафи. Те са преселници от Мианмар и населяват района на Чианг Май. В цял свят само в три страни има жени с дълги вратове - Мианмар и Тайланд в Азия и Ангола в Африка. Броят на месинговите пръстени на вратовете им се умножава през годините до момента, в който момичето се омъжи. Те достигат най-много до 25 броя, които тежат около 9 кг. За жените Падонг пръстените са символ за красота и те ги носят с гордост. Една от теориите за появата на тази традиция е, че в миналото хората от племето се слагали металните спирали на врата си, за да се предпазват от зъбите на тигрите. 
Установено е също така, че от пръстените, не вратовете им се удължават, но поради тежестта на метала раменете и гръдният им кош се деформират и се смъкват надолу, което създава илюзията, че шията е дълга. Също така е мит, твърдението, че ако жените свалят пръстените си, вратът им ще се скърши. 
Освен на шиите си, те поставят подобни украшения и на ръцете и краката си. Издържат се, основно от земеделие и от продажба  сувенири и украшения, свързани с тяхната култура, на посещаващите ги туристи.














Освен Падонг, там имаше и жени от племето Ан. Техните зъби са почернели от течност, направена от дърво на име ''Lordho". Едно от преданията за тази практика е, че понеже зъбите на всички живи същества са бели, те по този начин се различават от животните. Смята се също, че черната боя от това дърво, поддържа зъбите здрави.
Често, черните зъби на жените от тези племена ги бъркат с оцветяване вследствие от дъвченето на бетел. 








На връщане от там минахме и през близката ферма за слонове.









И тъй като екскурзията ни наближаваше своя край, в последните дни се отдадохме на релакс и забавления в Чианг Май. Отидохме на тайландски масаж, ядохме "пат тай" и печено крокодилско месо и посетихме изключително забавният 3D музей в града. 













Кулминацията - нашата сватба в Тайланд

И няма как да не завърша историята с кулминацията на пътуването ни - нашата сватба в Тайланд, която бях подготвил тайно. Съпругата ми Еми, с която бяхме сключили брак един месец по-рано в България, нищо не подозираше за изненадата, да си направим трети сватбен ритуал, облечени в дрехи с български народни шевици. (Първите два ритуала бяха – един в общината, където се венчахме пред закона и после в църквата, където сключихме завета си пред Бог). 
Разбира се, цялата ни група знаеше за изненадата и всички се бяха подготвили с дрехи в народен стил. Пред Еми инсценирахме, че ще си правим българска вечер в Банкок. Аз уж бях забравил да и кажа за това, но се оказа, че приятели от групата ни „случайно“ бяха взели резервни дрехи в багажа си и имаха подходяща рокля за нея и риза и панталон за мен. Еми разбира се, нищо не заподозря. Не се досети и дори, когато облякохме дрехите си. Тя изобщо не забеляза, че украсата на ризата ми и нейната рокля са еднакви и са комплект. Когато я изведох на скай бара, на 20-тия етаж на хотела ни в Банкок, заобиколени от гигантските небостъргачи, тя все още нищо не подозираше и не можеше да си обясни защо всички ни снимат докато идваме. Започна леко да и просветва, едва когато и казах, че имам изненада за нея и извадих картичка, в която и съобщавах, че ще имаме сватбен ритуал, за трети път. Едва след като прочете тези редове тя разбра, какво в действителност сме и замислили. И понеже нямахме официално лице, което да ни венчае, нашата страхотна екскурзоводка Дори, влезе в ролята на водещ и ние сключихме поредният си ритуал, там сред колоритната Азия и пред нашата група от ентусиасти запалени по пътешествията и фотографията. 








    



























И тук е момента да изкажа специалните си благодарности към всички, които участваха в това приключение. Най-специлано за Минко, който е организаторът на фотопътуванията. Вече споменах Дори, без която не мога да си представя това пътешествие. Здравка и Поли, които ме подкрепиха стабилно в реализацията на изненадата. Ивето, Поли и Минко, на които дължа тези яки сватбени снимки. И всички останали от групата, с които споделихме тази незабравима емоция.


Иво Орешков