ДИВИ РОДОПИ
Април 2022, Великден.
Фото-пътепис от Иво Орешков (снимките са само с телефон)
Кадрите, на които съм аз са направени от хора част от групата.
Няма нищо по-освежаващо за
душата от това, човек да си „дръпне шалтера“ от ежедневието в градската среда и
да отиде за няколко дни сред дивата природа. Трите дни прекарани в
Родопите с водачите Филип Лахамсурен и Валентин Хаджийски от „Байкария“, бяха доста интересно и вълнуващо приключение. Ето го описано
накратко:
ДЕН 1
Сборният пункт беше в село с десет
жители на име Три Могили, от където с група от около 15 човека се отправихме към дивото. Минавайки през
изоставената Мумджидам махала
се спуснахме към река Боровица,
която трябваше някак да преминем. Това беше и първото ни приключение. Разбира се, Филип пръв скочи в реката и провери къде
е най-доброто място за
прекосяване, след което всички трябваше да го последваме. Аз практично си събух
панталоните и наджапах по боксерки в студената вода. Преминаването беше
успешно, а панталоните ми напълно сухи. Последва зверско изкачване през гора, в която няма никакви пътеки, до
скалния масив Саръкая – 60-метрова скала стърчаща сред девствените
гори.
Там построихме
първия си бивак. Опънахме палатките, напалихме огън и нахвърляхме в него
наденици и картофи да се пекат за вечеря. Някой извади гайда,
засвири и цялата атмосфера се
промени под падащия здрач на нощта,
всички притаихме дъх и се заслушахме в пискливия звук на инструмента. Беше магическо преживяване – горе в планината, откъснати от
всякаква цивилизация да се насладим на вълшебната музика, след което да
похапнем скара и да пийнем червено винце. Ех, че кеф!!!
Нощта беше сравнително спокойна. Вятърът духаше доста силно и издаваше звуци, които бяха смесица между
нещо страховито и нещо романтично. Изключително приятно бе, да се спи под съпровода на тези звуци (стига човек да е на завет).
ДЕН 2
На сутринта, както всеки друг път, Филип беше станал преди всички, а кафето
в канчето вече вреше. За другите не знам, но за мен кафето е
най-голямата благодат в ранна утрин.
Докато си го пиех с
блаженство, слушах разказите на хората от групата, споделящи, че през нощта са чули рева на
мечка. Единственият „рев“, който аз чух, беше хъркането на комшията от съседната
палатка, а той си беше доста продължителен рев, кажи-речи цяла
нощ. В крайна сметка, така и
не се разбра дали звукът е
бил от мечка или от някоя от кравите от отсрещните хълмове. Но на кой му пука за това.
След кратка физзарядка с раници на гръб и щеки в ръце
поехме нагоре към връх Чиляка,
висок 1459 м., който аз шеговито прекръстих на
връх Чичака. Достигнахме го
успешно към обяд след премеждия от стотици нападали борове, затрупали пътеката
ни, вследствие на което,
търсехме алтернативни маршрути за
преминаване. Правихме същото през целия преход в този ден, а той беше
изключително дълъг и изморителен,
цели 12 часа. Накрая бях толкова изморен, че имах чувството, че тялото ми е на
автопилот и само прави всичко научено от досегашния ми опит в планината, а
мозъкът ми е вече изключил и
спи.
По здрач достигнахме
целта. Разположихме бивака си
на голяма поляна до р.
Боровица, точно под Гуне махала,
място в което живеят само двама души. Отново имаше огън, хапване, пийване и лаф
мухабетче. После по палатките
и сън под звуците на буйно шумящата река. Отново кеф!!!
ДЕН 3
Когато спиш на палатка в планината, ако не погледнеш часовника е трудно да разбереш
кога наближава сутринта. Но чуеш ли, че цялата гора запява, знай, че утрото настъпва. Песните на птичките са
възможно най-приятният
будилник за човешкото ухо и аз му се
наслаждавах на макс, преди да се измъкна от топлия спален чувал. Когато все пак го направих, най-привлекателната гледка бе, да видя,
че Филип вече хвърля дърва в горящия огън, а канчето с кафето почти завира. Както вече споменах – ех благодат, благодат! Казвам го два
пъти, понеже сутрин пия по две кафета. :)
След закуска имаше две предложения за предстоящия преход. По-лекият вариант
беше по пътя през Гуне махала с опцията да си купим мед от единия от двамата ѝ жители, а после нагоре по билото и към с. Три могли, където бяха колите ни.
Вторият вариант звучеше малко по-хард – да преминем през каньона на р. Боровоца, до мястото където я прекосихме първия ден и после по обратния
маршрут, до изходния ни
пункт. Тръпката беше, че никой не знаеше точно какво ни очаква по реката и с
какво можем да се сблъскаме. Филип каза, че ще имаме поне 20 преминавания на реката, като не се знаеше дали
няма да се налага да я преплуваме, ако има по-непроходими и по-дълбоки
места.
Изборът за по-лесния вариант на прехода беше доста
изкушаващ за мен, но знаех че
ако го избера, после ще ме е яд, че не съм избрал по-трудния и по-якия път. За
това без особено колебание, бързо излязох от зоната си на комфорт и избрах
каньона.
И така,
групата ни се раздели на две. Под акомпанимента на кукувица, който ни съпровождаше непрестанно от първия ден, по-голямата част от хората се спуснахме по реката, която много
скоро се наложи да прекосим. Събухме си обувките и я преджапахме набързо.
Водата беше ледена, но ѝ освежителна.
Съвсем скоро се наложи да повторим упражнението, този път ми се стори една идея по-малко студена. На третото
преминаване, явно поумняхме и без да спираме да се
събуваме и обуваме, както правихме, направо
нагазихме с обувките в реката, така водата вече дори не
ми се струваше студена.
Последва една изключително приятна разходка по суша и вода, по вода и суша. Красотата на каньона може да се види
на снимките по-долу, защото една картина струва колкото 1000 думи.
Обядът ни беше до един
симпатичен кристален вир, а по-големите ентусиасти дори се изкъпаха в него. На
едно място се наложи водачите ни да опънат въже над реката, тъй като дъното
доста се хлъзгаше и не беше изключено някой от нас да бъде отнесен от бързея. Въжето използвахме
като парапет, за който да се държим,
на единия бряг беше завързано за дърво, а на другия за скала. Всички преминахме успешно. Не след дълго достигнахме до мястото, където
трябваше да хванем баира. Излях поне един литър вода от обувките си и с мъка се разделихме с освежаващата вода на реката и в
жегата, бавно поехме нагоре
към изоставената Мумджидам махала.
След нея беше и последният ни преход от нашето приключение, този до селото
с паркираните ни коли. От
там, след отбивката за вечеря в една от крайпътните кръчми, поехме, кой от къде
е.
Ето го и прежвяването в кадри:
Пристигнахме в село Три Могили.
