oreshkov

При племето Химба - едно пътешествие назад във времето.

   текст и снимки Иво Орешков

 През лятото на 2021 г. по време на Африканската зима, с група приятели фотографи прекарахме 10 дена в Намибия. Един от интересните моменти там, беше гостуването ни при племето Химба. Броят на този народ живеещ основно в Намибия и Ангола е не повече от 50 хиляди души. Именно част от тях представям в тази публикация. 

Enjoy!

 Пристигайки на територията на племето бяхме посрещнати от сина на вожда – единственият англо-говорящ в селото, който се оказа и наш гид. Той ни поведе по пътечка сред обрасла с трева поляна, виеща се между ниски дървета, водеща към колибите на Химба. Тогава съзряхме и първите полу голи фигури на местните хора, движещи се между дръвчетата, сакаш бяха материализирана пред очите ни илюзия от филм на National Geographic. 

Първите ни любопитни посрещачи бяха дечицата, които ни зяпаха с любопитство и ококорени очи. Най-вероятно ние не бяхме първите различни хора, които ги посещават, но те със сигурност бяха първите деца Химба, които ние виждахме през живота си. 

 Ето, че се озовахме в центъра на селото, който представляваше просто една суха земя заобиколена от множество колиби в конусовидна форма със сламени покриви, направени от дървета, кал и тор. Но още по-интересни бяха жените, които ни посрещнаха. За нас европейците те бяха полу голи, но за тях това си беше традиционното им облекло, с което се гиздеха от хилядолетия насам. 

Жените от племето се грижат с голямо внимание към себе си, те полагат особена грижа за кожата и косата си. Обличат се с къси поли, изработени от мека кожа и много бижута, направени от мед, перли, черупки и др. На глезените си имат накити, които са версия на сватбения пръстен при нас, от които може да се разбере и броят на децата им.

Телата им са намазани с червено-оранжева смес, която предпазва кожата им както от насекоми така и от изгарящото африканско слънце. Помадата се прави от вулканична скала, стрита на прах, смесена с масло от краве мляко, пепел, еликсири от растения и охра. Благодарение на всичко това кожата на жената става невероятно мека и ароматна. 
Същият този „крем“ служи и като основа на традиционната им прическа, като дългите си „кичури“ те увеличават чрез наслагване на двойно повече чужди коси. 

 Интересен беше фактът, че сред традиционно облечените Химба, имаше една жена представител на народа Хереро. Не разбрахме защо тази персона живееше в племето им, но за разлика от повечето африкански племена задоволяващи се с минимално количество дрехи (което не е изненадващо предвид горещия климат) Хереро се открояват с пищните си викториански тоалети и тази жена беше типичен техен представител. 
Модното им облекло е внесено от християнските мисионери и става неразделна част от културата на племето Хереро. Жените им се обличат в многоцветни дълги рокли на пачуърк с обемни ръкави. Тоалетът им е допълнен от специални шапки, наподобяващи биволски рога. Дрехите са собственоръчно ушити от Хереро, като изкуството на тяхното производство се предава от жените на племето от поколение на поколение.

 

 Навсякъде гъмжеше от деца. Атмосферата беше постоянно огласявана от детски глъч и смях. Навсякъде виждахме от малки сучещи бебета или току що проходили дечица до влизащи в тийнейджърска възраст батковци и какички. Типично за момичета е да носят две провиснали над очите плитки, а за момчета само една плитка отзад или пък изобщо нямат такава. Те определено привлякоха силно както вниманието ни така и фотоапаратите ни.

 Докато децата тичаха и играеха навсякъде около нас, жените бяха извадили своите накити и джунджурии и се опитваха да ни ги продадат като сувенири, за да изкарат някой друг намибийски долар. Отнякъде се появи и самият вожд на племето, който премина величествено сред всички и седна като ангел хранител да наблюдава всичко случващо се в селото. Най-интресното около неговата персона беше, че на главата си имаше увит странен предмет, може би нещо като шапка или предвид ранга, възможно е да е представлявал и корона. Моята съпруга казва, че специално е обърнала внимание на атрибута и твърди, че със сигурност е бил седалка от колело. О времена, о нрави!!! 

 Специфичното за Химба е, че поради оскъдното количество вода, те я използват основно за пиене и готвене и никога не се къпят или перат с нея. Може би се чудите как е възможно това? Ами възможно е! Вместо вода ползват дима от някакви треви, с които се опушват и предизвикват измиващ ефект. По същия начин перат – опушвайки дрехите и завивките си. На снимките по-долу се вижда как една от жените в някакъв съд запалва тревите и се навежда над пушека за да се „измие“. А до нея има конусообразен предмет, който служи за пералня на същия принцип, тревите се запалват в него и отгоре се поставят дрехите или кожите. Също така значителна роля за хигиената им играе и кремът от охра, с който телата и косите им са намазани. Водата я наливат от недалечен водоизточник и я носят към селото в туби на главите си.

 Химба не искат да имат нищо общо с цивилизацията. Градът е само на 20-30 км. от тях, но те предпочитат своя примитивен начин на живот, като подържат вековните традиции на племето. Изхранват се основно с животновъдство и изработване на сувенири за туристите. Така и не разбрахме причината, но в тийнейджърска възраст на всички им избиват долните, предни четири зъба (това се вижда на една от снимките по-горе на жената Хереро). Когато попитахме гида, защо трябва да им ги избиват вместо да отидат при зъболекаря в близкия град за да им ги извади, той само се подсмихна многозначително и нищо не отговори. 

 Жените от племето бяха така добри да ни покажат някои от своите традиционни племенни танци, те пееха и танцуваха, а представителката на Хереро, като че ли беше водач на танците. Повечето от тях бяха омъжени, но понеже са полигамни, един мъж може да има по няколко жени, това обаче зависи до колко заможен е той. Всеки мъж може да си купи жена срещу 5-6 крави, но нашият гид, синът на вожда каза, че засега си има само една жена и още не може да си позволи втора. В цялото село живееха само осем мъже с над 50 представителки на нежния пол и доколкото разбрах, ако една жена е все още неомъжена, няма никакъв проблем да има свои деца. Сигурно за това селото изобилстваше с деца. 

Когато настъпи времето да си тръгнем и да поемем по своя път, отново децата бяха тези, които ни ѝ съпровождаха до последно, след което сякаш забравиха за нас и се отдадоха на игрите си. А ние, бавно оттегляйки се към автобуса, буквално през два, три метра се спирахме, за да снимаме за последно играещите между колибите деца, така сакаш за тях никога не бяхме съществували.

   P.S.  Благодарности на Минко Михайлов и Елисавета Беков, за организираната екскурзия в Намибия. Както и на всички останали, с които споделихме това африканско приключение. 

А чудесната снимка с мен и детето дължа на Анна Стоева.