петък, 29 май 2020 г.

Бъди разумен и не се страхувай

"Карантинна фотография" - виртуална изложба на Иво Орешков

#Солидарност_В_Културата "Бъди разумен и не се страхувай" се реализира с подкрепата на Столична община, по инициативата „Солидарност в културата”


Когато започна карантината, изведнъж улиците опустяха и хората се прибраха по домовете си. Страх обзе атмосферата и никой не знаеше какво ни очаква в бъдеще от създалата се ситуацията с "COVID - 19".



Прекарвайки времето предимно вкъщи и без никакви работни ангажименти в един момент ми писна от скуката и извадих фотоапарата, за да правя това, което най-много обичам, което ми вдъхва надежда и ме прави жив -  да творя картини от светлина.
Въпросът обаче беше какво? Какво толкова може да се твори докато си стоиш затворен вкъщи?
Единственото, което правех беше да спя, да се храня, да разглеждам албуми с любими художници и фотографи и да чета на децата "Пипи Дългото чорапче"
И така се роди идеята за "Карантинна фотография", в която със снимки направих мои интерпретации по картини на Рене Магрит или от илюстрациите от книжката за Пипи.





Първо започнах със себе си. Направих си селфи в стил Магрит, за това, какво може да прави човек като мен, когато е под карантина. А именно, да се отдаде на
 двата най-силни човешки импулса - да се храни и да твори.






След това вкарах в кадър и прекрасната си съпруга. Какво друго ни оставаше по време на карантина, освен да се обичаме.



Защото не страхът, но любовта ще спаси света!



И тъй като срещите ми с приятели бяха ограничени, реших да вкарам в проекта си малкото такива, с които понякога се виждахме. Един от тях беше актьорът Ивайло Захариев, който се вписа много добре в идеята и пасна идеално в ролите, които исках да пресъздам.





Целта беше да предадем на хората посланието да не се страхуват! Ако не се поддаваме на страха и паниката обзела света, а спазваме разумно основните предпазни мерки, не би трябвало да има от какво да се страхуваме.







Едно от моите послания срещу страха беше, като вкарах Библията в кадър. В нея има стих, който гласи: "Ако Господ не опази града, напразно бди стражарят." (Псалм 127) Този стих напълно пасваше на ситуацията, в която светът се намираше в този кризисен момент. И независимо от това, което се случваше, вярвам че Бог е този, който винаги ни е пазил и винаги ще ни пази от злото.





Разбира се в цялата ситуация на паника, не трябваше да забравяме и да се забавляваме. Друг библейски стих гласи, че "Радостта в Господ е нашата сила". За това вкарахме в проекта и  Пипи Дългото Чорапче.





Пипи, която никога не се страхува!
Пипи, която винаги е силна и непобедима!



Пипи, която винаги играе и се забавлява.
Пипи, която винаги има отговори и решения на всички проблеми.
Пипи, която не иска да порасне.



И разбира се, не на последно място в проекта беше вкаран и моят копнеж по планината и природата. Една друга моя страст, пътуването и планинарството, които ми липсваха ужасно в тази карантина.









Втората част на проекта се появи, когато се появиха и първите изгледи за градски разходки. Това стана  след като мерките бяха леко разхлабени и вече можеше по-често да се излиза навън, с разбира се задължителни маски. И ето, че цялата столица в едни момент се оказа задължително маскирана.





















Но независимо, колко ми липсваше планината с нейните приказни пейзажи, нямаше никакви изгледи скоро отново да отида да ги снимам. Единственото, с което трябваше да се задоволя, беше да снимам чудните залези на все един и същи пейзаж, който се виждаше през терасата ми. И така аз докато си стоях под карантината, често вадех фотоапарата за да отразя променливата красота навън - един ден разцъфнала пролет, а не следващия завърналата снежна зима. Драматизъм от буреносни облаци, до живописни залези. И всичко това поставено по общият знаменател - карантина!


         Март 2020                                                                Април 2020



                                                                         Май 2020




Текст и снимки: Иво Орешков




четвъртък, 30 ноември 2017 г.


ИСТОРИЯТА НА ИВО ОРЕШКОВ







„MЪРТЪВ БЕ, НО ОЖИВЯ, ИЗГУБЕН БЕ, НО СЕ НАМЕРИ”

 

Силата на смъртта.


Бях в осми клас, когато за първи път чух за Бога. Беше в автобуса, докато пътувах от родния си град Мездра към Троян, където учех в художествено училище. Един възрастен човек през целия път ми разказваше за съществуването на Бога. Бях страшно впечатлен и наистина повярвах на всичко, което той ми говореше. По това време слушах хеви метъл музика, имах дълга коса, скъсани дънкови дрехи и се движех сред метъли. Беше модерно да носим обърнати (сатанистки) кръстове, пентаграми, изображения на демони и други подобни символи, свързани с дявола. Мислехме си, че сме „голямата работа", защото сме по-различни от обикновените хора. Така че тази вяра не се задържа за дълго време у мен.
Но дълбоко в сърцето ми една искра от нея, предадена ми тогава от този дядо, остана да тлее. Тя се разпали няколко години по-късно, когато след падането на Желязната завеса Евангелието на Исус Христос нахлу мощно в България и по-голяма част от съучениците ми станаха вярващи. Те ме заведоха в протестантска църква и въпреки че не посмях да изляза пред всички да се моля, за да приема Исус за свой Господ, все пак в сърцето си аз повярвах в Него и нищо вече не беше в състояние да ме убеди, че Той не съществува. Въпреки това продължих да си живея по стария начин в греха – така, както ми харесваше. И именно тогава животът, който да този момент ми се струваше просто забавен купон, се превърна в истински ад.
Преживях дълбоко любовно разочарование. Почувствах се толкова изоставен и ненужен. Животът изгуби смисъла си и от цветен, живописен и забавен, се превърна в тъмен, черен и страшен. Болката се впи дълбоко в сърцето ми, ставайки моя постоянна спътница. Наливах се с алкохол, опитвайки се да я успокоя, но тя беше по-силна от алкохола. Желанието да умра и да изчезна завинаги от този свят ме превземаше все повече и повече. Сякаш Бог не съществуваше или ако Го имаше, просто бе безразличен към моето страдание. Сякаш злото изцяло бе превзело живота ми, без да ми остави нищо, на което да се надявам. Собственият ми живот вече не значеше нищо за мен, затова реших да прибавя към алкохола още по-силно „лекарство” за болката – дрога.
Така започна моят осемгодишен танц със смъртта.
Отначало комбинирах огромни количества алкохол с 30 хапчета кодеин на ден. За да не се чувствам зле, гледах да съм постоянно в несвяст. Денонощно се наливах и гълтах хапчета, опитвайки се с тях да победя огромната депресия. Избягвах приятелите си, почти не ходех на училище. Седях сам по кръчмите и имах вид на човек, от когото животът е изсмукан.
Междувременно завърших училище и като по чудо взех диплома за художник. Художник?! - това беше последното нещо, което бях. Много рядко бях стъпвал в часовете по рисуване през последните две години в училище и талантът ми бавно и мъчително умираше заедно с мен. Но честно казано, не ми пукаше изобщо. Единственото важно нещо за мен беше да не съм в реалността. Предпочитах бягството. Нали така правят страхливците – бягат от реалността. Създадох си един свой вътрешен свят, нещо като Страната на приказките. След огромни дози наркотик, всичко в този свят ставаше приказно, нямаше я болката, депресията, илюзиите, несподелената любов и провалените мечти. Всичко ставаше розово. Да, ама не! Истината е, че и болката, и депресията, както несподелената любов и провалените мечти, си бяха там и бяха мои неотлъчни спътници в измисления ми животец. Всичко си беше налице, цялата гадост в пълен пакет. Но аз продължавах ли, продължавах да бягам от нея. Като затворник, опитващ се да счупи стената с глава, за да се озове в съседната килия и да установи жестоката истина, че бягството е невъзможно.
Влязох в казармата. Там продължих да се друсам с хапчета (предимно кодеин и кодтерпин) и да пуша марихуана. Но едно зло беше атакувало България и я превземаше с огромна бързина. Това беше хероинът, от който аз, разбира се, се възползвах веднага. Бях на принципа „като ще е гарга, да е рошава”. След уволнението се отдадох изцяло на хероина. За месеци наред „бродирах" вените си, сякаш се подготвях за изпит по шев и кройка. Едва тогава в кратките проблясъци на съзнанието ми, си дадох сметка, колко много съм затънал и за първи път осъзнах жестоката реалност, че не аз се бях захванал с дрогата, а всъщност дрогата се беше захванала с мен. Сблъсках се с жестоката истина, че не мога да живея без отровата на наркотика да препуска в кръвта ми. И тогава осъзнах, че връщане назад няма, но и път напред не се виждаше. След като четири години бях живял, за да се друсам, разбрах, че от тук нататък ще трябва да се друсам, за да живея.
Какъв парадокс – когато можеш да спреш, не искаш. Когато искаш, не можеш!
Осъзнавайки че съм зависим от иглата, започнах отчаяно да моля Бога да ми помогне да се отскубна от този дяволски капан. Тогава ми дойде идеята да отида да живея далеч от хероина и се спрях на Велико Търново. По онова време хероин се продаваше само в София, Варна и Бургас, така че ето ме мен като студент във Великотърновския университет, с болните илюзии отново да изровя погребаните дълбоко в мен творчески способности и пак да бъда художник. Но всъщност отново бягах! Проблемът обаче не беше в мястото, където живея, а вътре в мен. И този проблем дойде заедно с мен и в Търново. Там продължих да вземам опиати, сменяйки спринцовките с хероина и тичането по дилъри, с хапчета, фалшиви рецепти и безкрайно обикаляне по аптеки. В търсене как да запълня празнотата в душата си и с копнеж по любовта, която бях изгубил, заживях при новата си приятелка, която уж по някаква странна случайност беше наркоманка. С цялата си наивност си мислех, че съм открил изгубената любов и за да ни е по-хубаво, се друсахме заедно. Истината беше, че ни свързваше не любовта, а общата ни страст към наркотика и това се разбра, когато след около два месеца предишният й приятел излезе от казармата и аз се озовах вън от квартирата и живота ѝ.
Останах отново сам, с постоянните си спътници и единствените си „приятели” – болката, депресията и дрогата. Отчаян до краен предел, започнах да викам към Бога за помощ и вярвам, че Той ме свърза със студенти християни, които се събираха в едно общежитие и говореха за Библията. Бяха приятни хора и с някои от тях доста се сприятелихме. Те се опитваха да ми помогнат с какво ли не. Молеха се за мен, подариха ми Нов завет, купуваха ми храна, помагаха ми с багажа, когато си сменях квартирата и т.н. Но аз така и не успях да се променя. Ходех на сбирките им надрусан, а след тях финиширах в кръчмата с „джойнт“ или бутилка ракия. Реших, че Бог не се интересува много от мен, а просто такава ми е съдбата. Сметнах, че съм само една осъдена душа – осъдена да страда жестоко. Всичко, което исках, бе да умра, но се страхувах да се самоубия, за да не отида в ада. И тъкмо този страх запази живота ми. Но непрекъснато молех Бог да има милост и да ме прибере, за да свърши кошмарът, който се наричаше Живот. Дори не можех да допусна, че Той има нещо много по-добро за мен и то тук, на земята.
По това време ми попадна една малка книжка с историята на австрийска наркоманка, която Исус свръхестествено бе освободил от наркотиците. Разбрах следното: ако изобщо някой някога успее да ми помогне, то това би бил единствено Исус.
Междувременно ме изхвърлиха като куче от факултета, понеже бях постоянно неадекватен и приличах на парцал. Излишно е да казвам, че в учебните часове почти не стъпвах. Изгубих студентските си права и едно беше ясно – художник от мен не става!
След това правих опити за лечение в София, с един уж добър лекар – психолог и психиатър. Той ми изписа рецепта за толкова много лекарства, че беше необходимо да се купят от няколко различни аптеки, тъй като нито една не искаше да изпълни цялата рецепта. Коментарът на една от фармацевтките беше, че на тази рецепта са изписани лекарства за човек, който се готви да умира. Но уви, това лечение също се оказа халосен патрон. Не се друсах само за около една седмица, докато пиех лекарствата, изписани от психиатъра, след което отново започнах и само за броени дни бях на старото дередже. Това бяха единствените ми „чисти” дни без наркотици за цялата ми дългогодишна наркоманска „кариера”.
Разбрах, че дори лекарите и медицината са напълно неспособни да ми помогнат. Но продължих да се надявам, че Господ ще се намеси в безизходното положение. Също така знаех, че няма да изкарам още дълго с това темпо, тъй като здравето ми почти си беше заминало – бях доста зле, както психически, така и физически. Когато говорех, беше на бавни обороти и преди всичко само глупости. През няколко минути си изгубвах мисълта и напълно забравях какво съм казал преди секунда. Черният дроб ме болеше ужасно, а стомахът ми за определен период от време изобщо отказваше да приема храна, като ме разрязваше с адски киселини. Налагаше се да пия само бульони, за да се поддържам жив, тежах около 53 килограма. Освен това страдах от непрестанен главобол, зъбобол и всякакви други хронични болки. До леглото, в което спях, винаги имаше две неща: препълнен с фасове пепелник от едната страна, а от другата – кофа за повръщане, тъй като организмът ми често не успяваше да задържа и минималното количество храна, което приемах. Не се къпех по два-три месеца и бях станал пълна развалина. Ходех по улиците като подвижна фармация.
Левият ми джоб беше пълен с няколко вида хапчета за друсане (кодеин, глутетимид, фенобарбитал, диазепам и др.), а десният – с всякакви други лекарства (за глава, за черен дроб, за зъби, за стомах и какво ли още не).
Живеех вкъщи в Мездра и се налагаше постоянно да крада или да изнасям неща от нас, за да ги продавам. Най-потърпевша беше сестра ми, чиито брачни халки, валута и доста други вещи заминаха за дрога. Единственото, което мислех, беше как да намеря пари, които да обърна в хапчета. Продавах и по малко марихуана, а парите от нея обръщах в опиата, към който бях зависим. Нуждаех се от колкото е възможно повече пари, за колкото е възможно повече хапчета, за да изкарам колкото е възможно повече кошмарни дни на тази земя. Животът ми за един ден се измерваше с дозата от 50-60 хапчета. Лежах вкъщи пред телевизора и пътувах през ден - през два до София, за да си купувам отровата, която ми даваше „живот” и после пак пред телевизора – гледах тъпи филми и кроях планове за следващата сума, за следващата доза. Нямах сили повече да продължавам да живея така. Исках и жадувах да умра.
Ако някой някога ви е казвал, че да взимаш наркотици е невероятно вълнуващо преживяване, НЕ МУ ВЯРВАЙТЕ!!! Това е един кошмар, който не сте виждали и в най-лошите си сънища. Това е един омагьосан кръг, от който няма измъкване и всичко в него е черно и страшно. Уилиъм Бъроуз в книгата си „Дрога” казва следното: „Никога нищо не се случва в света на наркотиците! Дрогата не е начин да се насладиш на живота, тя е начин на живот. ”

Силата на живота

Благодарен съм на Бога, че изпрати Своя Син да дойде на тази земя посред греха и злото, в което човечеството е затънало, за да ни избави от собствените ни греховни каши, които сами сме си забъркали. В Библията се казва, че Исус дойде, за да потърси и да спаси загиващите. Именно това направи Той и с мен. След дългогодишните ми молитви и викове за помощ, Той отвърна на вярата ми, като в правилния момент дойде посред цялата мизерия, в която живеех, и точно там, в нея, ме намери и спаси от последствията на собствената ми глупост.
В едно смърдящо на цигари и евтини закуски кафене на Централна гара в София, докато си седях, дрогиран до козирката и отпивах от поне десетото за деня кафе, което нямаше никакви шансове да ме ободри, Исус Христос седеше там, на два метра от мен и чакаше удобния момент, за да Го заговоря и да ме избави. Разбира се, аз не разпознах, че това беше Исус, но не заради завесата от цигарен дим, а поради факта, че Той беше дошъл не като дърводелеца от Назарет, а като две момичета, които познавах от уличните среди в София, където царуваше хероинът. Видях ги и веднага си помислих, че мога да „намажа“ с малко „стаф“ (така се нарича хероинът на наркомански жаргон) и тъй като имах пари в себе си, директно отидох при тях и ги попитах:
- Момичета, имате ли „стаф“?
Те не ме познаваха лично, но се обърнаха към мен с усмивка, след което едното от тях каза:
- О да, разбира се! Ние имаме най добрия „стаф“ в целия свят! Това е Исус Христос!!!
Ако ви кажа, че тази новина много ми хареса, ще ви излъжа. Даже напротив, дълбоко се разочаровах. Просто бръкнах в джоба си, извадих от там Новия си завет и казах нещо от рода на:
„О да, това го знам, но искам истински стаф.”
Истината е следната: няма по-истински „стаф“ от този, който момичетата ми предлагаха! Както по-късно сам се убедих, те бяха напълно прави в това, което ми бяха казали. Исус Христос наистина бе и Е най-добрият „стаф“ на света!!!
Промяната в мен не настъпи веднага. Но след тази съдбовна вечер, почти всеки път, когато идвах до София за дрога, се отбивах и при момичетата. Оказа се, че те бяха имали подобно преживяване като момичето от моята книжка, която си четях във Велико Търново и ми даваше вяра и надежда, че Бог може би и в моя живот ще извърши чудо. Но да го чета в книжка беше едно, а да видя пред очите си хора, преживели тези чудеса, беше съвсем различно. Те ми разказваха как след като повярвали в Исус, Той променил живота им и ги освободил от наркотиците. И дори не спрял до там, а ги освободил и от зависимостта към алкохола и цигарите.
Говореха ми, че не съм създаден да живея като боклук и че Бог има велика съдба за мен. Звучеше добре, но същевременно ме плашеше. Аз просто не можех да си представя какво бих могъл да правя, ако не се друсам. Толкова дълги години дрогата бе единствената ми спътница, че мисълта да се разделим ме плашеше. Въпреки това реших да рискувам. Осъзнах, че Бог ми подава ръка от Небето, за да ме издърпа от блатото и ако не се хвана за нея, просто ще потъна завинаги в смъртоносното тресавище. Знаех, че вече съм изгубил почти всичко, което можеше да бъде изгубено и нямах особено голям избор.
Разбира се, решението да се доверя на Бога, за да ми помогне, не дойде изведнъж, а постепенно. Вярвам, че Той бе скроил един от поредните си „капани”, за да ме улови и спаси, като бе направил така, че аптеката, от която редовно се запасявах с количества хапчета, се намираше точно срещу църквата, в която ходеха моите нови приятелки - момичетата. Така без и аз да знам точно как, се озовах в Християнски център „Прелом”, който е моята църква и до ден днешен. Тогава просто идвах до София, купувах си дрога от аптеката, след което отивах да дремя на служба в църквата. Често оставах да пренощувам в къщата, в която момичетата живееха заедно с една жена християнка, която всъщност беше помогнала и на самите тях да спрат наркотиците. Те ми говореха за Библията и за Божиите неща, а на мен ми беше страшно интересно.
Спомням си, че една вечер, дрогиран почти до несвяст, след подобен разговор, аз взех категоричното решение да спра наркотиците. Както по-късно разбрах, това е бил ключовият момент за моето освобождение – категоричното решение! С него започва всяка победа.
Обадих се на баща си, за да му искам пари за намаляваща доза, с която постепенно да спра хапчетата, а той само дето не ми се изсмя по телефона. Толкова много пъти го бях лъгал и манипулирал за пари, че нямаше дори минимална причина сега да ми повярва. Но едно от момичетата успя да поговори с него и той склони да изпрати необходимата сума. Купихме солидно количество хапчета и започнахме по схема, която приятелите ми бяха измислили. От 40 хапчета в първия ден, за 20 дни трябваше да стигна до 0 хапчета. Хич не ми беше лесно, но го нямаше обикновения ужасен кошмар на абстиненцията. Всичко бе някак по-уравновесено, кризите бяха търпими и невероятното усещане, че Исус беше до мен, ми даваше сили да се боря и да се справя.
Когато се чувствах зле, момичетата се молеха за мен. Просто се молеха и молеха. Така от болестите в стомаха и черния дроб не остана и помен – Бог ме изцели напълно. Не съм ходил на лекар да ги проверя, но не мисля, че имаше нужда от подобно действие, тъй като непрестанните болки просто спряха. Исус казва, че „болните имат нужда от лекар, а не здравите“. Така че аз сметнах, че след като вече съм здрав, няма смисъл да ходя на лекар. Едно от доказателствата за здравия ми стомах е това, че ми се е случвало да постя по 10 или 14 дена без абсолютно никаква храна и не съм усещал дори и безобидни болки. А по-рано стомахът ми беше в критично състояние и непрестанно ме болеше. Сами си представете как би се чувствал стомах, в който всеки ден за период от 8 години попада по една шепа хапчета. Наскоро смятах на калкулатора приблизително каква бройка хапчета е минала през стомаха ми за тези години и стигнах почти до 100 000 (сто хиляди), като не броим тези, с които съм се лекувал или болкоуспокояващите.

Всъщност имах една болест, която беше потвърдена от лекари, но това беше защото направих опит да даря кръв и се оказа че кръвта ми е заразена с вируса на Хепатит Ц.  За 8 години наркомански живот многократно съм използвал мръсни игли, за да се друсам. За да взема поредната доза хероин, съм прибягвал до всякакви средства. От инжектирането с мръсна вода, взета директно от калните локви, до използването на общите игли, споделяни между мизерните наркомани, жертви на бунта си през прехода на 90-те години на миналия век. И, разбира се, както повечето мои „съигленици‘‘, не бях подминат от коварния вирус, който впоследствие води до цироза на черния дроб. Естествено до нея би се стигнало само ако нещастникът наркоман има късмет преди това да не умре от свръхдоза.
 Няколко месеца след спирането на наркотиците се опитах да даря кръв и за целта ми направих кръвни изследвания. Когато отидох да си взема резултатите от болницата, жената ме погледна тъжно, подаде ми бележка с епикризата и ми каза: „За съжаление имате положителен хепатит Ц. Това е сериозно и ще трябва да се лекувате.“
Когато жената ми подаде епикризата, в мен оживя един стих от Библията, в който Исус казва: „Случва се, за да се проявят в това Божиите дела“. Може би съм се сторил доста странен на жената, защото, „чувайки“ този стих в себе си, аз започнах да се радвам и съответно да се подсмихвам. Само си представям как е изглеждало отстрани - тя ми дава епикриза със сериозна диагноза, опасна за живота ми, а аз й се хиля насреща. Навярно ме е сметнала за поредния полудял.
Времето минаваше. Годините напредваха. А аз така и не отидох да се изследвам повече за хепатит. Вътре в себе си вярвах, че Бог ще се погрижи за тази болест и понякога се молех за това, тъй като нямах лекарско потвърждение, че съм здрав. Не исках и да ходя да се изследвам, защото знаех, че лечението се провежда с интерферон, което е доста гадно лекарство с много странични ефекти. Мина време и премахнаха интрферона, като същевременно приеха лечение с много скъпо лекарство на стойност към 100 хиляди лева, което се изписваше по здравна каса и за болните не струваше нищо. Но за да се стигне до него, трябваше да се мине през биопсия, а аз не исках да се подлагам на подобна процедура. Струваше ми се доста гадничка...
Впоследствие няколко мои приятели минаха лечението успешно и се излекуваха от вируса. Те ме убеждаваха, че трябва да отида да си лекувам хепатита, щом знам, че ми е положителен. Един лекар от Метадоновата програма ми каза, че след няколко месеца ще премахват биопсията и си струва да отида да се прегледам. И така 20 години по-късно аз реших да отида на преглед. Взех си направление и се запътих към болницата. Там попаднах на една строга и доста намръщена лекарка, която ми пусна кръв и урина за изследване. Направи ми и ехограф и още без да чака резултатите от кръвните изследвания, ми каза: „Черният ти дроб изглежда доста подут. 20-те години, в които си чакал и не си се лекувал, са много време и вероятно е започнала да се развива цироза. Трябва да ти направим гастероскопия, за която трябва да си платиш- както за екипа, така и за упойките. И след това ще правим биопсия, която също се плаща. Няма смисъл да чакаме резултатите от кръвните, направо утре може да те започнем“.
Ужас!!! Не само, че биопсията не беше премахната, не само, че ми искаха пари, за да я направят, въпреки че бях по здравна каса, но и вероятно хепатитът вече ми е образувал цироза... Бях в стрес, не знаех какво да направя. В притеснението си намерих необходимите пари, искани от докторката и отидох, за да се подложа на процедурите. Малко преди да вляза в кабинета, размислих и отказах. Реших все пак първо да изчакам, за да видя какво ще покажат изследванията и тогава да взимам решения как да продължи лечението ми. След като мина първоначалният стрес, реших да отида при други лекари, препоръчани ми от сигурни хора. Взех си изследванията и с тях направо отидох в друга клиника.
Там попаднах на най-милата и лъчезарна докторка. Тя ме прие с усмивка и погледна епикризата ми. Тя ми каза, че в документа не пише за състоянието на вируса, това не са пълните резултати и завъртя един телефон на съответната лаборатория, за да провери. Остави ме да изчакам отвън, докато се обадят с отговора. След няколко минути ме извика в кабинета си и каза: „Иво, има само 15% от носителите на „хепатит Ц“, на които вирусът им изчезва без лечение. И ти попадаш в тези 15 %, което е огромен късмет. Тръгвай си, няма да те лекуваме, защото нямаш вирус.”
Какво?! Правилно ли чух? Нямам вирус!!!
Бог е изцелил тази болест, точно както съм го вярвал през годините! Това беше страхотна, направо невероятна новина!
За всеки случай си пуснах още едни изследвания, които показаха същия резултат – вирусът на „хепатит Ц“ го няма и черният ми дроб е напълно здрав.

Но нека отново да се върна на моето освобождение от зависимостта, случило се 20 годни преди тази случка с хепатита.
Другото голямо и ключово за мен чудо, което преживях тогава, е, че след като бях изповядал Исус Христос за свой Господ и Спасител, бях кръстен със Святия Дух. (Това се практикува в някои евангелски църкви) Това беше моментът, в които депресията свръхестествено ме напусна завинаги като на нейно мястото се настани радост и то толкова голяма, на моменти имах чувството, че ще експлодирам. Мога само да кажа на пушачите на трева, че марихуаната може „ряпа да яде” пред радостта от Бога. Но това може да се разбере напълно, само ако се опита (както всъщност се прави и с наркотиците, т.е. докато не се пробват, не се знае точно какво е усещането). Преди години, когато с едно приятелче пробвахме хероин, той възкликна: „Всичко останало бледнее пред хероина!” А аз, след като преживах среща с Бога, с право мога да кажа: „Всичко останало (дори и хероинът) бледнее пред Него“. Така че Го препоръчвам на всеки човек, който Го иска – Исус Христос е най-добрият „стаф“ в целия свят!
Тези преживявания бяха изключително важни за мен, тъй като главният ми проблем не беше просто дрогата, а депресията и болката, заради които се дрогирах, и които съвместно бяха разбили психиката ми. За да илюстрирам по-добре тази разруха, ще разкажа една случка как веднъж разговарях със стар приятел. В разговора той започна да ми обяснява как съм го водил насам-натам из Велико Търново, по времето, когато живеех там. Аз го слушах и му се усмихвах, като си мислех, че е идвал за някой уикенд и сме се забавлявали. А когато свърши да говори му признах следното: „Ако трябва да съм напълно честен с теб, изобщо не си спомням кога си идвал в Търново”. Тогава трябваше да видите физиономията му. Опули се и каза следното: „Сериозно ли бе!? Ами аз живях една година там!!!” След което аз се опулих на свой ред и не знаех какво да отговоря.
Бог наистина е велик! В любовта и милостта си към мен дойде и избърса всяка сълза от лицето ми, изцелявайки не само физически тялото ми, но също така ума, душата и сърцето ми. Преди си пишех с една позната и тя казваше, че дори не е предполагала как може да има толкова наранена душа като моята. След време я срещнах, споделих с нея за чудото в живота ми и с радост й казах: „Сега моята душа е изцелена”!
Но да се върна на освобождението от наркотиците. След 20 дни намаляваща доза, напълно спрях хапчетата – не само наркотичните, но и болкоуспокояващите. За около два месеца имах нужда постоянно до мен да има човек, докато укрепна духовно, психически и физически. Но след тези два месеца бях напълно здрав от наркотичната зависимост и вече свободно можех да ходя по улиците сам, без да се изкуша да се надрусам. За 8 години не бях изкарвал без наркотици повече от ден - ден и половина, но ето че вече имах свободата, която не може да се сравни с никой наркотик. Дори спрях и цигарите, което също беше доста трудно, защото за последните 13 години не бях имал и ден без цигара - накрая бях освободен и от това робство. Всичко стана само за два-три месеца, след дългогодишно робуване и зависимост.
За кратък период работих в една психотерапевтична комуна за наркомани. Там минималното време за успешно лечение е около 8-10 месеца, а имаше хора, лекуващи се вече от една-две години и то неуспешно. Когато им казах, че за два месеца съм оздравял напълно от зависимостта, за тях беше все едно да им кажа, че съм пристигнал от Марс. Това е разликата между човешките методи на лечение и Божия метод, наречен вяра. Не отричам медицината по никакъв начин, а просто подчертавам факта колко по-велик и мощен е Бог в сравнение с всичко останало в този свят. Защото след 8 години друсане и живот на ръба, днес аз съм напълно излекуван и здрав и то без да съм посетил дори един лекарски кабинет (ако не броим онзи психиатър, който не успя да ми помогне).
Обаче не беше хич лесно да започна своя втори живот! Трябваше да се науча да живея буквално от А-то на азбуката. Например, да свикна с елементарни житейски навици, които бях позабравил като редовното къпане, миене на зъби и други подобни. Но най-трудно ми бе да преглътна факта, че трябва да работя, да изкарвам пари по честен начин и да се издържам сам, поемайки пълна отговорност за живота си. Никога преди това не бях работил в истинския смисъл на думата. Бях продавал марихуана, но това, разбира се, не се брои.
Тогава дори не разбирах, че ресоциализацията в обществото е повече от 50% от терапията на наркотичната зависимост. Да станеш нормален човек, да си намериш квартира и работа и да започнеш да се издържаш сам, носейки отговорност за живота си никак не беше толкова лесно, колкото звучеше. Нямах нито къде да живея в София, нито имах идея как се търси работа. Тогава говорих с водача на моята църква и той ми отправи следното предложение. Да си намеря квартира и той да ми даде пари за два месеца за наем и консумативи. Условието беше за тези два месеца да си намеря работа и да поема нещата в свои ръце. Тази подкрепа беше изключително ценна за мен, защото без нея едва ли щях да тръгна напред. По-скоро щях да се върна назад или в най-добрия случай щях да буксувам на едно място. Осъзнах, че това е шансът, който Бог ми дава и ако изпусна този добър старт, след това ще е много по-трудно. Така че си намерих квартира и я платих за два месеца според уговорката. Също успях да започна работа в супермаркет. Това беше първата ми сериозна работа. Доста тежка, за почти никакви пари. Заплатата ми стигаше точно да си платя наема и сметките, да изпия едно единствено кафе и пак оставах без стотинка до следващата заплата.
След няколко месеца останах без работа и отново нямах пари за наем и сметки. А те през зимата бяха доста солидни суми. Знаех, че уговорката с водача на църквата беше само за първите два месеца и тя беше приключила. Но нямах особен избор. Вдигнах телефона, обадих му се и колкото и неудобно да ми беше, казах, че нямам с какво да си платя сметките. Отговорът му беше следният: „Ще ти дам пари, колкото ти трябват?”. Дори не ме попита за каква сума става въпрос, а тя беше по-голяма дори от тази, която ми беше дал преди. След тази не малка помощ успях да си намеря работа и горе-долу да закрепя положението и живота си. Повече не се наложи да търся финансова помощ от него. След това работех в цех за сладолед, продавах хот-дог, плодове и зеленчуци, но все не се задържах трайно на работа.
Тогава отново помощта на Бога стана явна за мен и ми предложиха да работя в ателие за керамика. Имах диплома за художник – керамик, но да работя подобно нещо ми се струваше пълен абсурд. Та аз отдавна бях погребал таланта си и дори лично присъствах на погребението му. Ако имаше нещо, за което бях сигурен, то беше, че от мен художник не става, а от керамичното училище не си спомнях почти нищо. Когато чух предложението за тази работа, се изплаших. Не знаех дали да приема или отново да избягам. Човекът, който ми направи предложението, ме успокои и каза, че той ще ме научи на всичко, което трябва да правя в работата. Така аз започнах работа в ателието. В началото едва се справях и ми беше толкова болно и трудно от това, че веднъж не издържах, скрих се в тоалетната и заплаках. Но пък бях сигурен в едно нещо: че това е Божият промисъл за мен, за да възкръснат отново талантите ми и да бъде възстановено това, което бях изгубил през годините на наркотиците. И след 5 години работа в това ателие, аз отидох в друго, за да търся по-доброто. После в трето и дори четвърто. Работодателите ми бяха доволни от работата ми, дори имаше момент, в който ми правеха предложения за по-висока заплата, за да избера да работя при тях.
По вереме на работата си в керамичнито ателие се запалих по още едно изкуство – фотографията. И след като взех пари назаем да си купя цифров фотоапарат „сапунерка“ и изкарах кратък курс за начинаещи, тя стана любимото ми хоби. Първото, и едно от най-важните неща, които научих бе, че думата фотография означава „рисуване със светлина”. Така осъзнах, че мога отново да бъда художник, заменяйки моливите, четките и платната с фотоапарат, светлина и Фотошоп. Учех се на основните принципи и постоянно правех снимки за удоволствие. Един ден мои приятели ме помолиха да снимам на сватбата им, понеже съм „имал око за тези неща”, както се изрази булката. Това бе първата ми сватба и се получиха красиви снимки. Хареса ми! После снимах още няколко сватби на познати, докато дойде моментът, в който ми предложиха да ми платят за труда. Тогава осъзнах, че освен за удоволствие, мога да снимам и за пари. Това също ми хареса.
Все още работех в ателиетата, когато започна криза в България и поръчките в тази сфера намаляха до нулата. Никога няма да забравя как скрих дълбоко в портфейла си банкнота от 50 лв. с идеята, когато свършат всички други запаси, да извадя тези резерви и да изкараме с тях още някой и друг ден. Тогава отново Божият промисъл се задейства към мен. В Библията попаднах на стих, който ме уверяваше, „че в дни на глад, ще бъда сит”. Помолих Бога за помощ и дълбоко в себе си получих увереност, че част от призванието ми е да снимам сватбена фотография. Това беше страхотно убеждение, но как реално би могло да се изпълни, нямах ни най-малка представа.
Един месец след тази молитва, моя приятелка ме запозна с известен светбен фотограф, който веднага ми предложи работа. Разбира се, не се поколебах и се възползвах от това предложение, защото то бе отговор на молитвите ми.
Вярвам, че човек намира истинското си призвание тогава, когато е готов да прави дадено нещо без пари, но в същото време открие начин да изкарва пари от него. За себе си мога да кажа, че има две неща, които искам и обичам да правя, независимо дали ще получа пари за тях – едното е да снимам. Така открих професията си на сватбен фотограф и до ден днешен продължавам да я практикувам с огромно желание и любов. Правейки сватбена фотография, аз не просто правя хубави снимки. Вярвам, че правя много повече от това! Вярвам, че с посланието на моите снимки аз изявявам библейските ценности и разбирания за брака, според един стих от Новия Завет, в който се казва: „Женитбата да бъде на почит у всички”. Какво по-хубаво от това?!
Второто нещо, което правя с огромно желание и любов, е доброволнa помощ на наркозависими да променят живота си. Преди години с приятели стартирахме инициатива, която нарекохме „Изход“. Това е група за взаимопомощ, в която провеждаме ежеседмични сбирки с бивши и настоящи зависими. Протягаме им ръка и искаме да им помогнем с каквото можем. За съжаление, не винаги се получава и задачата е доста тежка.
Една вечер след като се прибрах вкъщи, след сбирка на "Изход", моят тогава тригодишен син ми зададе въпроса: „Тати, помогна ли на чичковците наркомани?“
Отговорът ми бе смирен и истински: „Не, не можах да им помогна“.
Той отново ме попита: „Защо не можа?“
„Защото не е лесно," – отговорих, „но ще продължавам да им помагам, с каквото мога!"
Въпреки всичко, вярвам, че усилията си струват, защото от личен опит знам, че Бог обича наркоманите.
Сега, години по-късно, когато пиша тези редове, мога да кажа само едно: решението ми да предам живота си на Исус Христос и да бъда Негов ученик беше най-важното и най-доброто решение, което някога съм вземал през живота си и никога, дори за миг, не съм съжалявал за това, а вярвам, че няма и да съжалявам. Защото решенията, които вземаме, определят курса на съдбата ни - не някаква си карма. Това, което ни се случва днес, е следствие на решенията, които сме взели вчера, а това, което ще ни се случи утре, ще е следствие на решенията, които вземаме днес. В моя случай едно единствено решение - да приема Исус, промени абсолютно всичко в живота ми и днес живея като нормален човек. А повярвайте ми, това е много по-трудно и предизвикателно, отколкото да се живее като ненормалник и престъпник.
Миналата година се навършиха 20 години от както спрях 
наркотиците. Направих голямо парти по този повод - "20 години без дрога". Това е нещо като мой новорожден ден, който си го празнувам всяка година, по случай вторият шанс, даден ми от Господ, да изживея живота си по нов и различен начин. Защото първият ми живот, беше пълен провал. Но любовта и милостта на Бог са безгранични!
Ще завърша с думите на един познат, който преди години ми каза:
„Ей, ние всички си мислехме, че ще умреш!”
А аз му се усмихнах и отговорих:
„Знаеш ли, и аз така си мислех, но Бог имаше друг план за живота ми!”
Не е ли чудесен Исус?!


Иво Орешков











Епикризата за отрицателен Хепатит Ц





петък, 26 февруари 2016 г.

Теология на фотографията


текст и снимки: Иво Орешков  
редакция: Миглена Андреева

   
   
   Вероятно фотографите, които не познават Бог, както и вярващите, които не оценяват изкуството на фотографията, няма да разберат моята теология. Ето я и нея.
За да разберем истината за едно нещо, трябва да надникнем в самото начало и да открием как е започнало то. Както в теологията, така и във фотографията, всичко започва от светлината. Всеизвестен е фактът, че думата фотография означава „рисуване със светлина“, но от къде е дошла тя?




В първата книга на Библията, в първа глава - още в първите стихове се казва:
 В началото Бог създаде небето и земята. А земята беше пуста и не устроена и тъмнина покриваше бездната и Божият Дух се носеше над водата. И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина. И Бог видя, че светлината беше добро и Бог раздели светлината от тъмнината. „ 
Ето така е започнало всичко. Родила се фотографията - просто още не била открита от човека.


               
    Една от основните цели на фотографията е да създава СПОМЕНИ. Тя ги запечатва и ги прави реални завинаги с уникалната си способност да спира времето и да замразява мига. Интересно е да се проследи какво е библейското значение на СПОМЕНИТЕ и каква роля са играли те в човешката история за Бог и хората. По това може да се разбере и тяхната връзка със съвременното изкуство наречено фотография.



 В Библията откриваме думата СПОМЕН за пръв път в „Изход” (12:14):
„Оня ден ще ви бъде за СПОМЕН и ще го пазите като празник на Господа във всичките си поколения. Вечен закон ще ви бъде, да го празнувате“.
 Божиите хора са празнували специален ден като СПОМЕН - за излизането си от робството. Това е носило такава уникална важност, че е запечатано като вечен закон за тях. В същата глава, в стихове 26 и 27 се уточнява, че следващите поколения ще разбират историята на народа си и неговото велико избавление извършено от Бог именно с този СПОМЕН, превърнат в празник.
На други места в „Словото” също откриваме празници, упоменати като СПОМЕН. Например в „Левит” (23:24) се споменава ден, който е бил за „тържествена почивка, свято събрание и СПОМЕН“. В книгата Естир, обявен със закон от самата царица Естир, е празникът Пурим. Това отново е празник за СПОМЕН от победата на евреите над враговете си, но също така и СПОМЕН за страданията в битките, довели до тази победа.
Възможно ли е днес фотографията да има подобен ефект пред Бог и хората от 21-ви век? Възможно ли е, когато поглеждаме към тези СПОМЕНИ, запечатани във фотографии, да бъде повод за празник? Възможно ли е сълзи на радост от предизвикани емоции да бликват от очите ни докато прелистваме снимките в ръцете си, шепнейки тихи благодарности към Бог?
Аз мисля, че всичко това е възможно! В подкрепа на това съждение откриваме стих в Библията, гласящ:
“ Това ще ти бъде за белег на ръката и за
СПОМЕН между очите, за да бъде Господният закон в устата ти“ („Изход” 13:9).




В същата книга (17:14) има още интересни факти за СПОМЕНИТЕ:
 Тогава рече Господ на Моисей: Запиши в книгата за СПОМЕН“.
 Силата на думите, записани в книги, е безспорна. Но има една китайска поговорка, която гласи, че „една картина струва колкото 1000 думи“. От позиция на времето - СПОМЕНИТЕ, обединени от думи и фотографски изображения, имат значително по-голяма сила и въздействие от „просто само думите”.
                Отново в книгата „Изход”, глава 28:12,19 и глава 39:7 са записани други интересни факти относно СПОМЕНИТЕ. Когато са приготвяли дрехите на първосвещеника е трябвало да инкрустират върху скъпоценни камъни имена на велики божии хора, да поставят тези камъни в златни гнезденца и да бъдат закачени върху красивата дреха, за да ги носи той постоянно за СПОМЕН пред Бог и СПОМЕН на хората.
Мисля, че днес много фотографии могат да имат същия „свещен“ ефект на СПОМЕН за нас. Много хора носят снимките на любимите си в портфейли, на дисплеите на телефоните, таблетите, компютрите си и др. Такива снимки се помещават в семейните албуми или са закачени върху стените у дома. И всичко това има една единствена цел – за СПОМЕН на хората, но също така и СПОМЕН, който има стойност пред Бог. Също както е било и по времето на Моисей и Арон, за които четем в „Изход”.



                А как ще коментираме дали подобни снимки струват нещо? Отново в „Изход” (30:16) се споменава:
„А като вземеш парите за умилостивението от израилтяните, да ги употребиш в службата в шатъра за срещане и това ще бъде за СПОМЕН на израилтяните пред Господа, за да бъде умилостивение за живота ви.“
С други думи, те са събирали определени суми пари, с които са правили служба за Бог, като СПОМЕН за това, че живота им е опазен от Него. В книгата „Числа” (31:54) отново откриваме сведения за хора, които в знак на благодарност към Бог за това, че пази живота им, са принасяли дарове - под формата на накити и бижута, които били за СПОМЕН.
В заключение, на въпроса, дали СПОМЕНИТЕ струват нещо, аз смятам, че те са абсолютно безценни, както за нас хората, така и за нашия Създател.



Разбира се, в живота не всички СПОМЕНИ са положителни и събуждат добри чувства у нас. Има кадри от различни документални фотографи, от които човек настръхва от ужас и мозъкът му се смразява от сцените, разкрили се пред очите му. Това също има своя корен в Библията. В „Числа” (16:40) се разказва за неща, които напомнят на хората за дадено зло, извършено в миналото, с цел поука, за да не се повтори тази грешка и в бъдеще.



Нима не е същата целта на всички онези документални фотографии, показващи ужасяващите сцени от войните, бедствията, глада, бедността, нещастията и трагедиите, сполетели човечеството именно поради неговите грехове и беззакония. Не са ли всички тези фотографии, предупреждение от Бог към нас хората за разрушителния път на греха, по който вървим. Аз мисля, че тези снимки обрисуват Божия глас към човечеството, който ни призовава да загърбим греховния път и да се обърнем към Бог и доброто, подобно на гласа на пророк Амос, които преди около 2800 години е казал: „Потърсете доброто, а не злото, за да живеете.“ (5:14)
Но доколко сме склонни днес да чуем този пророчески глас във фотографиите?



За добро или лошо СПОМЕНИТЕ се предават през поколенията в най различни художествени форми. Било то чрез музика, литература, изобразително изкуство или фотография. Примери за това са песните и поезията на цар Давид. В 38-ми и 70-ти Псалм пише, че те са създадени като Псалми за СПОМЕН. Интересно е, че в 102-ри Псалм, стих 12 се уточнява, че СПОМЕНЪТ за това, че Господ е вечният Цар се предава през поколенията.
В книгата на Исус Навиев (4:7) се разказва случка, в която хората, за да възпоменат дадено чудо, извършено от Господ, е трябвало да вземат камъни от мястото на събитието и да ги натрупат като паметник за СПОМЕН



В Новия завет в двете Евангелия на Матей (26:13) и на Марк (14:9) се разказва друга случка - за жена, която е извършила нещо изключително важно за Исус и сам Той казва, че нейното дело ще остане в историята и ще бъде разказвано по цял свят като СПОМЕН за нея. Нима в днешно време именно фотографията не е най-силното художествено средство за запазване на такива СПОМЕНИ в архивите? СПОМЕНИ за велики дела, извършени от велики личности.
Библията потвърждава също, че СПОМЕНИТЕ за великите дела, извършени от хората, имат стойност не само за човечеството, но и пред самия Господ. В „Деяния на апостолите” (10:4) четем за делата на милост и щедрост, извършени от римски стотник на име Корнилии, които са останали пред Бог като СПОМЕН.



Друга важна роля, която СПОМЕНИТЕ играят, особено ако са в снимки, е, че произвеждат желание в хората отново да се срещат и да прекарват време заедно, поддържайки взаимоотношенията си. Това също е потвърдено в Новия завет в „Солонци” (3:6), когато апостол Павел казва на хората, живеещи в Солун, че ще дойде ученикът му Тимотей и ще им донесе добри новини и СПОМЕНИ за вярата и любовта помежду им. А това на свой ред ще роди в тях копнеж да се виждат и общуват по-често.



                И за финал отново ще подчертая изключителната стойност, която фотографията има за запазването на СПОМЕНИТЕ и как без тях светът не би бил същият. Мъдрият цар Соломон споменава за това на няколко места в книгата си „Еклисиаст”: 

„Изчезнал е СПОМЕНЪТ за отминалите хора, а също и за бъдещите няма да остане СПОМЕН у онези, които ще се явят по-късно. (1:11).
Казва се още в (2:16): „Защото, както за глупеца, така и за мъдреца СПОМЕНЪТ не трае вечно. И двамата ще ги забравят напълно в бъдещите дни.“ 
И отново в (9:5):
„Защото живите поне знаят, че ще умрат. Но мъртвите не знаят нищо, нито вече придобиват нещо. Понеже
СПОМЕНЪТ за тях е забравен.
Още и любовта им и омразата им и завистта им, вече са изгубени.“


В следствие на всички тези причини фотографията е изключително необходима, за да запечатва завинаги СПОМЕНА, както за мъдрите, така и за глупавите хора, за техните добри и зли дела, за тяхната любов, омраза и завист. За уникални личности и делата им докато са живели на земята, за да не бъдат забравени от поколенията, за да бъде паметта им вечна, за добро или зло.




четвъртък, 11 февруари 2016 г.

Сватбата-чудо!




Не знам кой вярва в чудеса и кой не, но да ги има тези снимки е истинско чудо! Имах привилегията да снимам сватбата на моя приятел Вени ”полковника”. Само преди около 10 години той беше един от най-пропадналите пияници в града. Съсипан от житейските си проблеми, той бе изгубил всякаква надежда и напълно се бе предал. Вече 50-годишен, живееше ден за ден, в търсене на мизерни суми пари, които да обърне в алкохол. По цял ден обикаляше из улиците с надеждата да намери цигара или поне фас. Тогава го срещнах и му казах, че Исус го обича! Че Той има за него по-добър живот. Живот, в който той може да е истински щастлив. Разбира се, трудно му беше да ми повярва, но винаги, когато му разказвах за чудесните дела на Бог, той ме гледаше с ококорени от удивление очи. Имало е моменти, в които е вадил пистолета си (понеже е бивш военен) и го е насочвал към мен с думите,”ще те гръмна, защото знам ,че ми говориш истината”. Никога няма да забравя как една вечер в неговия мизерен апартамент, вонящ на цигари и алкохол, се молих за него. И той, както беше пиян, помоли Бог да му прости всички грехове и да му помогне. А Бог, без да обръща внимание на нетрезвото му състояние, видя сърцето му и взе думите му на сериозно. После поради ред причини бяхме изгубили връзка за около година. Но когато го видях след време, аз на свой ред ококорих очи от удивление. Видях Вени на един християнски концерт с вдигнати нагоре ръце, благодарейки на Бог. На въпроса ми какво е станало с него ми отговори така: „Вече не близвам алкохол, ходя в протестантската църква, чета Библията редовно, а пистолета ми изчезна без следа и не мога да го намеря никъде. Сега съм истински щастлив и знам, че Исус ме обича”!Живеехме в различни градове и се виждахме рядко, но поддържахме приятелството си. Въпреки че беше преживял два неуспешни брака поради прoблемите си с алкохола, той мечтаеше да си намери жена и да създаде ново семейство. Редовно се молеше за това и вярваше, че Бог ще му даде още един шанс, за да го направи този път по прaвилният начин. И ето, че Бог отново чу молитвите му и взе думите му на сериозно. На 60-годишна възраст той откри своята половинка и я взе за своя законна съпруга. Вдигнаха голяма сватба в неговата църква и аз имах привилегията да отразя с фотоапарата си това Божие чудо, наречено любов!!!!