oreshkov

Вечността е безкрайна, животът е вечен, а Бог извън пределите на нашия разум! 

Интервю на Иво Орешков с Петър и Алиса Пееви

Снимки: Иво Орешков 


“ – Човек не може да вярва в невъзможни неща.
-Смея да ти кажа, че не си се упражнявала достатъчно - каза Царицата.“
“Алиса в огледалния свят“- Луис Карол

  

       1.Какво беше семейството ти?

ПЕПИ: Баща ми и майка ми са се развели, когато аз съм бил на около година. До 3-ти клас основно съм отгледан от баба ми. След това баща ми се ожени повторно и аз заживях заедно с него и жена му.

АЛИСА: Израснах само с майка ми. Родителите ми бяха разведени. Баща ми го виждах веднъж на 2-3 години. Баба ми и дядо ми до голяма степен играеха ролята и на майка и баща, макар, че майка ми не им позволяваше много да влияят в живота ми с житейските си възгледи. Тя беше свободолюбива, любознателна, творческа личност. Никога не успя да се примири и нагоди към тогавашните обществени стандарти. Тя беше аутсайдер, но за съжаление през повечето време имаше проблем с алкохола. Стараеше се да не крие нищо от мен и беше готова във всяка ситуация, без значение какво съм направила да ме подкрепи и защити. Обгръщаше ме с много любов и ласки. И тя, както и баба ми и дядо ми, ми даваха да разбера, че за тях съм специална и много скъпоценна. Въпреки това имах ниско самочувствие.

               

2.  Как попадна в среда на хора, свързани с алкохол и наркотици?  Какво те подтикна да започнеш да ги употребяваш?

ПЕПИ: Честно казано, като всяко нормално дете имам много хубави преживявания в детството си. Може би, като се замисля доста важна роля за по нататъшното ми "развитие" като бандит, което доведе до злоупотреба с наркотици, е компанията. В 4-ти клас се преместихме в нов апартамент, тогава през лятото започнах да завързвам приятелства в махалата. За няколко години тези взаимоoтношения се развиваха и задълбочаваха. Проблеми в училище, бягства от вкъщи, милиция, дребни кражби, наказания в педагогическа стая, принудително местене от клас в клас и други училища, доста ме "изградиха" като бунтар. Обаче имах страхотна възможност да спра с всичко това. В 8-ми клас започнах да уча в спортно училище, спрях цигарите и всички взаимоотношения, които имах до тогава. И наистина се отдадох на спорта. Бях добър лекоатлет и бях страшно запален. Запознах се с много различни приятели. Изобщо живота ми се промени коренно. Тренировки, учене, лагери, ценни приятелства- това беше живота ми до 11-ти клас, когато завърших училище. Обаче се случи нещо много кофти, сериозна контузия, която не минаваше. Вече една година не тренирах пълноценно. Все още бях нахъсан, но в същото време нещо в мен се пропукваше. Бях свободен- нямаше го гадното даскало. Паралелно с тренирането, започнах да се връщам в махалата. Нови запознанства, поркане, цигари, гаджета - всичко това започна отново да ме привлича.

По странен начин попаднах в средата на дрогата. България се намираше във времето на мафията, мутрите, грабежите, лесните пари и безнаказаност. Всичко това ме теглеше и аз го исках, а всъщност нямах нищо. По това време се преместих да живея в един приятел от махалата. Не работехме, преживявахме с дребни измами. Вечерите обикновено бяха изпълнени с купони с приятели мутри, кокаин, трева и алкохол. Много ме блазнеше бандитския живот. Не знам как и защо, но с годините ставах все по безскрупулен и корав. Не мислех за нищо друго, освен, как да съм на върха, да имам пари и власт. До тогава винаги съм бил дребна, до средна риба в квартала. Исках това да се промени. Заедно с още две момчета започнахме да продаваме марихуана в най-известното заведение в София „Севастопол”, където тогава се продаваха всякакви наркотици. Тревата беше началото. Падаше по някой дребен лев, но дребен. Около мен гледах дилърите на хероин. С приятеля ми разбрахме, че правят много пари. Решихме да се свържем с хора, да разберем как можем да се включим в бизнеса като дилъри. Няколко дни след това, вече продавахме и хероин. Падаха много пари, наркоманите сами идваха при нас. След хайки на полицията и арести на други хора в бранша, аз се издигнах до по-високи позиции. Започнах да зареждам дилъри. Разработвах нови пазари. Името ми стана известно, уважаваха ме. Дадоха на мен и друго момче да държим най-големия вътрешен пазар – центъра на София. Продавах и кокаин, екстази, хашиш, амфетамини. Може би стреса и параноята от полицията и многото еуфория от купищата пари, които имах, ме подтикнаха да започна да взимам хероин.

АЛИСА: Помня чувството на потиснатост и депресия още от детската градина, а след това и в училище. Часове наред в чакане да мине времето. Бях чувствително, отчуждено от връстниците си дете, живеещо в свой собствен нереален свят. Някъде към 8-мата ми година в къщи започнаха да се събират тийнейджъри. Майка ми им рисуваше гърбовете на якетата и тениските с образите на любимите им метал групи. Започнах да се влача с тях по „Попа’’, „Кръглото”, „Кравай” – все места, където се събираха подозрителни особи. Така малко по малко навлязох в средите, в които се пиеше много алкохол, гълтаха се хапчета, дишаше се лепило, пушеше се трева. Твърдите наркотици в България навлязоха по-късно.

Сред тези компании се чувствах добре. Харесвах тези хора, чувствах ги близки и исках да съм повече като тях. Аз бях свита и мълчалива, а те отворени и забавни. Освен това не трябваше да се доказвам сред тях, понеже бях по-малка и ме приемаха такава, каквато съм. Нормалният живот не ми предлагаше нищо вдъхновяващо. Училището ме потискаше и не виждах никакъв смисъл да си губя времето в пълнене на главата си с ненужна информация. Нямах други мечти освен да срещна любовта на живота си. На 12 г. окончателно напуснах у-ще пеейки си „School's out forever” на Алис Купър и взех твърдото решение да живея, като по филмите - живот на улицата.

3. Кога и как осъзна, че вече си зависим?

ПЕПИ: В мен имах огромни количества наркотици, така че взимах големи дози. Смесвах хероина с кокаин, хапчета, трева, а понякога и с екстази. В един момент всички пари, изкарани от дрогата отлитаха за дрога. Не само, но и започнах да правя борчове. Реших да се откажа от всичко, защото шефовете ми не знаеха, че се друсам, а аз вече много се провалях. Имаше сериозни липси на стока и пари. Тогава разбрах, колко съм зависим всъщност.

АЛИСА: Когато навлезе хероина в България, започнахме ежедневно да крадем по магазините и да просим по улиците, за да си набавяме пари за дрогата. Бях някъде на около 15 години, когато се запознах с една сводница и отидох да работя в клуба й. Може би година по-късно се закачих /станах зависима/ за хероина. Все още взимах много малки дози, тъй че не се притеснявах.

4. Как продължи живота ти, като наркоман?

ПЕПИ: Спирането и почването започнаха да се редят. От начало всичко все още беше като кино. Но с всяко започване положението се усложняваше. Хората вече разбираха и приказваха. Нашите също. Тогава живеех с майка ми и сестра ми. Винаги се връщах към продаването на хероин, понеже бях на големи количества. Всички ме виждаха на какво заприличвам. Бях се стопил - тежах около 55-60 кг. Вече не криех от никого. Абстиненциите, поради големите ми дози бяха неописуемо жестоки и силни. Дори тогава си казвах, че ако има ад, то ще е нещо като това, което преживявах. По десетина дни бях на легло със страшни болки, гърчове и повръщане. Не можех да хапна нито залък, нито вода, освен по три - четири чаени лъжички с вода и лимон на ден, за сила. Всичко това беше само началото. След като преживявах физическите болки идваше психическата абстиненция. Тя е не по-малко жестока и дълготрайна - страх, депресия и самота. Нямах вече приятели до себе си. Имах параноя до степен, че ме беше страх да изляза до входната врата. Имах жестока депресия, телевизорът никога не спираше, дори когато спях. Чувствах се изцяло негоден за живота. Не можех нищо, нямах приятели, чувствах постоянен срам и малоценност.

АЛИСА: Спомням си, когато майка ми за пръв път разбра, че взимам наркотици. Беше една зима. С мой приятел всеки ден си купувахме от сводницата ми Лидол (това е полусинтетичен наркотик, използващ се като болкоуспокояващо лекарство при болни от „рак”). Аз си събирах празните ампули в джобовете на любимата си карирана риза, за да мога, когато се посъберат повече да обирам със спринцовката капчиците в тях и да си ги инжектирам. Един ден майка ми чула, че нещо потропва в джобовете ми и полюбопитствала да надникне. Когато ме попита какво е това й казах, че „стъклата” са на мой приятел. На другия ден обаче откри нови. Тогава ми разказа за подробности от миналото й, за които не знаех, поне не и в такава светлина. Разказа ми за периода преди да забременее с мен и времето, когато съм била новородено бебе. Събирали се с баща ми и други хипари, разбивали и обирали аптеки и си правили по цели седмици дрога - купони. Баба ми и дядо ми (родителите на майка ми) разбира се решили, че баща ми е главният виновник за провала на дъщеря им и използвали връзките и „доброто” си положение в обществото, за да набутват нееднократно баща ми по болници и психиатрии. Така под въздействието на техния натиск майка ми и баща ми стигнали до развода. Разказа ми как се уплашила, когато ме открила наакана, напишкана, гладна, жадна и ревяща, а тя не помнела, дали са минали часове или дни. Така се отвратила от себе си и спряла с наркотиците. Бях много впечатлена от откровените й разкази, но въпреки тях продължих постарому. И още на следващия ден майка ми откри нови 10 ампули в джоба ми. Вече й стана ясно, че съм сериозно затънала в наркоманията. Тогава написа стихотворение „10 ампули за цяр, 10-тата ампула цар”. Но и това не ме спря да вървя в избраният от мен път. След няколко неуспешни опита от нейна страна да ми повлияе положително, тя каза: „Добре тогава, каквото правиш ти, ще го правя и аз”. Очакваше, че това вече ще ме разтърси сериозно и не бих се осмелила да продължа постарому, но на мен ми се видя интересна перспектива и продължихме да се друсаме заедно.

  За баща ми си спомням момента, в който разбрах, че ходи с моя приятелка. Беше се върнал временно в България – тогава живееше в Германия. Вървях си аз по улиците на София и изведнъж гледам на среща ми моята приятелка и баща ми. Тогава и той разбра, че съм станала наркоманка. Неговият план беше да ми помогне, като ме запознае с хора на изкуството, с които да ходим заедно по готини арт заведения и да се забавляваме. Но уви, това си остана само план. Забатачихме се заедно с приятелите му. Някои от тях продаваха хероин и за месеци се друсахме на аванта. След това той се върна в Германия, а аз си останах тук още по-пропаднала и зависима.

5. Как започна да се замисляш за спиране и лечение?

ПЕПИ: Нямах вече място къде да си бия инжекциите. Положението беше трагично.

АЛИСА: Дълбоко в себе си винаги съм мислила в някакъв момент да спра, но колкото повече време минаваше разбирах, че спирах само за кратки ремисии и отново започвах.

6. Колко и какви опити за спиране и лечение си правил?

ПЕПИ: Започнах да ходя на психиатър, слагаха ми специални игли на ушите . После ходих при друг психиатър, който ме лекуваше с MST (морфин на хапчета), давахме луди пари. След това имах две възможности - или комуна, или да замина да работя в Москва. Избрах второто. За две години отидох. В Москва обаче намерих хероин, взимах рядко и по-малко, защото беше скъпо.. Чаках с нетърпение завръщането си. Само за един месец в София, наваксах друсането и дори станах по зле.

АЛИСА: Не помня точно колко неуспешни опита за спиране съм правила. Може би три, четири или повече пъти.
Обикновено сменях хероина с хапчета (кодеин и гултетамид),   трева и лепило и наричах това ремисия. Живота ми се струваше много скучен, празен и депресиращ без дрога и не можех да си представя да съм „нормална”.
  Един път баба ми се беше нагърбила с непосилната задача да ми помогне да открия нещо, което да ме влече и да ме отклони от лошите пътища. Беше ме записала на курс по козметика, понеже знаеше, че обичам такива женски работи. На съседния апартамент до този, в който се провеждаха курсовете някой си беше посадил марихуана на балкона. С една от ученичките в курса се надушихме, че имаме сходна страст и решихме да я оберем. От целият курс аз бях единствената до тогава, а може би и въобще, която остана на поправителен изпит. Пълен провал. Бах абсолютна несретничка!

7. Колко време беше наркоман?

ПЕПИ: Около 7 години

АЛИСА: От периода, когато за пръв път взех нещо по-сериозно, до същинското ми спиране са общо 6 години.

8. Как спря наркотиците?

ПЕПИ: В къщи дойде едно момче, което познавах от преди, защото продаваше хероин за нас. Бяхме му доверили зареждането на дилърите, но в последствие ни завлече с пари. Последният път, когато го видях, изглеждаше много зле. Сега той беше коренно променен, имаше някаква сила и свежест в него, а аз бях на легло в тежка психическа и физическа абстиненция. Това, че го видях изигра много важна роля. Отначало нямах големи очаквания, дори не мога да кажа, че бях взел сериозно решение да спирам. Просто нещо се случи, наистина усетих и осъзнах любовта на Исус към мен. Няма никога да забравя момента на обръщането ми и молитвата, с която се молих и спасих. Бях на легло. Докато повтарях думите пред мен изникна една картина - кръста на Исус, Той виси на него и аз бях там. Усетих такава любов и такова безрезервно приемане, че колкото и да се сдържах не можех - разплаках се буквално с глас, ревях и се чудех защо и как може Бог да ме приеме такъв? Защо получавам любов, след като съм такъв негодяй и мръсник? Просто плачех и гледах пред мен кръста. Това никога няма да го забравя! Беше толкова реално и докосващо.

АЛИСА: През 1997-ма година майка ми ме заведе на някакво събрание на служба в протестантка църква. Някаква жена на име Ермила обикаляла кафенетата край метадоновата програма и други подобни места, където се събираха наркоманите по онова време, говорила им за Исус и ги водила на църква. Майка ми решила да заведе и мен. Аз имах големи предубеждения срещу всякакви вярващи, камо ли протестанти, но пък имах абсолютно доверие на майка ми, тъй че отидох без предразсъдъци. По време на службата тя пожела да си тръгваме, закъснявали сме за обяда при баба ми. Аз обаче останах до край. След тази служба бях твърдо решена да се променя. Решението ми трая 2-3 дена, след което продължих постарому. След време срещнах една моя приятелка Жана, която бе станала вярваща и ми казваше, че се моли редовно за мен. Аз я отхвърлях и дори и се подигравах за вярата й. След един мото събор, на който бяхме заедно, реших, че щом все още харесва мото съборите, не е изперкала тотално. Така се отворих за нея и през 1998 г. се предадох. Не можех да понасям вече тежкия живот на унизително просене и друсане. Реших да приема помощта, която моята приятелката ми предлагаше и да спра наркотиците.

9. Как това спиране се различава от останалите ти неуспешни опити за спиране?

ПЕПИ: Ще бъда напълно честен, вярвам, че ще насърчи някои хора. Отначало единствената разлика беше тази молитва. Все още не бях сигурен дали искам да спра. Просто намерих хора, които ме разбират. Виждах се много често с тях. Църквата пък много ми хареса с това, че там се говореше истината - такава каквато е. Смелостта да говориш за вярата си. Самото послание беше толкова близо до мен, сякаш аз имах нужда да го слушам. Страшно ме вдъхновяваше. Разбира се, не след дълго се прибавиха и взаимоотношенията ми с Исус Христос, който е жива Личност. И това беше основният фактор за промяната ми.

АЛИСА: Малко преди да оставя живота си в Божиите ръце имах две духовни преживявания, които сериозно наклониха везната. Първото беше ден преди да отида на първия си мото-събор. Бях се нагълтала с повече хапчета кодеин, отколкото можех да поема и в една тоалетна изпаднах в безсъзнание. Усетих, че си отивам и нищо не мога да направя, за да се върна. Тогава си спомних един съвет на моята приятелка Жана. Беше ми казала, ако изпадна в трудна ситуация, просто да извикам към Бог за помощ и Той ще ми помогне. Опитах се да извикам, но от устата ми не излизаше звук, тъй че го направих безгласно, но с цялото си сърце. В същия момент ми олекна и видях картина, която знаех, че представляваше живота ми. Беше нещо като път. В единия му край, където се намирах, беше място на крайния егоизъм. Усетих, че Бог ми дава шанс да тръгна в противоположната посока. След време прочетох в Библията, че Бог е Любов и разбрах, че именно Той е тази противоположна посока. Какво по-противоположно на егоизма от любовта!

  Второто преживяване беше няколко дена след първото. Трябваше да си тръгваме от мото-събора край град Велико Търново, когато усетих необичайно за мен безпокойство. Беше пълно с моторджии, тъй че се помолих пак на ум, Бог да ме предпази от опасност. Пътувах с едно момиче и нейния мотор (CBR1000F). По пътя за София, движейки се със 160 км/ч., без да ни пука за знаците с ограничение на скоростта връхлетяхме на нещо циментово и изпаднах в безсъзнание. Следващите ми ясни спомени бяха няколко дена по-късно в къщи. Бях абсолютно здрава, само с няколко ожулвания и комоциум, който отшумяваше. За всеки шофьор е ясно, че такова нещо няма как да се случи, ако не е чудо! Челен удар със 160 км/ч. и сме невредими!!! Момичето, което шофираше мотора се отърва само със счупен крайник!

    Моята приятелка Жана беше крайно всеотдайна спрямо мен и ме покани да живея у тях за известно време. Трябва да призная, че не бях взела твърдо и непреклонно решение да спирам наркотиците. По-скоро поради слабостта си и стечението на обстоятелствата се оставих на влиянието на приятелката ми. Първоначално започнах да спирам, както обикновено с намаляващи дози хапчета. Веднъж с Жана отидохме на метал концерт в Кюстендил на християнска банда  от Македония. След концерта, бях толкова изпълнена с вяра, че реших да изхвърля и последните си запаси от хапчета. Имах убеждението, че ако ми стане лошо, Жана и музикантите от групата ще се молят за мен и ще се оправя. Това беше края на намаляващите дози! Осъзнах факта, че Исус е Личност и не ме осъжда за нищо. Осъзнах, че го е грижа за мен и иска да се чувствам добре. Това ме накара да се замисля по-сериозно за отношението си към Бог. Всеки път, когато се чувствах зле, моята приятелка се молеше за мен и веднага депресията и тежките чувства се вдигаха като тъмни облаци разпръснати от вятъра. След известно време при нас дойде да живее и Ермила, жената, която ходеше да говори на наркоманите от метадоновата програма. Трите бяхме денонощно заедно. Редовно четяхме Библията и изучавахме по-подробно текстовете, а в неделя и сряда ходехме на служби в протестантската църква.
След като си стъпих на карата и заживях вълнуващ живот без алкохол и наркотици, отново започнах да се срещам с хора от старите ми среди. С Жана често обикаляхме кръчмите и местата, където се събираха стари наши приятели. Но не за да си купим дрога или да се напием с тях, а заради това, че бяха ценни хора и искахме да им споделим за чудесата, които Бог вършеше в живота ни. Аз и до днес се чувствам добре сред тези хора. Усещам ги близки. Като роднини, които макар и вързани от зависимости и до голяма степен слепи за красивото на живота, са ми много скъпи. Някои от хората, с които се срещахме останаха в старият си живот. Други пък позволиха на Бог тотално да ги промени. За 2-3 години около 15 човека спряхме дрогата и повярвахме в Бог. Бяхме сформирали групичка и помагахме на нарко-зависими да променят живота си към по-добро. В последствие всеки от нас пое по житейския си път. Повечето от тези хора са добре, имат семейства, деца, професии и живеят щастливо. Моят живот също беше напълно трансформиран. За разлика от предишните ми опити за спиране, сега самото ми естество бе променено. Това не е просто промяна на житейската ми философия. Това е нещо, което трудно може да се обясни с думи. Библията го нарича новорождение! През първите години ми беше много трудно и имах няколко падания. Имаше моменти, когато депресията вземаше превес над мен до такава степен, че не успявах да видя никакъв друг „изход” освен да се надрусам. Но след всяко такова надрусване се чувствах отчаяна, омърсена и в безнадеждност. Ако не бяха хората около мен, които да ме подкрепят в трудните моменти, може би отчаянието щеше да ме помете към старият ми живот. Обаче с времето ставах все по-силна и по-силна. Вярата ми растеше и ставаше все по-лесно да побеждавам наркоманските мисли и чувства, които ме навестяваха, като призраци от миналото, докато напълно отшумяха и днес те са бегъл спомен.

10. Как продължи живота ти без дрога?

Пепи: Вълнуващо. С много предизвикателства. С много падане и ставане. С много учене . Няма нищо по хубаво от това да си ученик, особено на Исус, сменя цялата парадигма и визия за живота. Най-готината промяна са жена ми и децата ми, както и най-голямото предизвикателство за мен да бъда мъж и баща.

АЛИСА:  Животът ми без дрога продължи в търсене и опознаване на всичко, което ме заобикаля, на самата мен и на Бога. Това е търсене, което никога не свършва, понеже съразмерно с това, което вече сме открили расте и осъзнаването ни за всичко това, което все още не ни е известно. За нас, хората, всичко е в рамките на начало и край, а  безкрайните неща, като Бог и Вселената, просто не можем да ги проумеем. Те обаче са си там, такива каквито са и възможността да ги изследвам и опознавам вечно, ме вдъхновява и зарежда.

11. Какво ти даваше сили и вдъхновение да живееш нормален живот?

ПЕПИ: Истината. Това, че започнах да откривам себе си. Смисъла, за какво съм тук!

АЛИСА: Надеждата, че има нещо по-различно, нещо красиво и добро, което не познавах до сега ми даде сили и вдъхновение да продължа напред.

                

    

12. Как се запозна с половинката си?

ПЕПИ: Запознах се с Алиса при първото ми ходене на протестантска църква. Тя вече беше част от църквата. Това се случи по време на последната ми абстиненция преди да скъсам с наркотиците окончателно. Не се бях къпал от поне 20 дни, бях с мазна коса и тежах 60 кг.

АЛИСА: Съпругът ми и семейството, което създадохме е другото нещо, което ме вдъхновява. С него се запознахме на една от неделните служби в църквата ни. Той беше дошъл за пръв път. Беше го довел един приятел от бившите наркомани. Явно някъде дълбоко в себе си съм знаела, че семейството ще е най-значимото нещо за мен, понеже още от дете си мечтаех да срещна някой с когото да споделя живота си. Често питах майка ми: „Как точно ще срещна подходящата половинка? Няма ли да се разминем? Ами еди коя си, която не изглежда много добре, тя как ще си създаде семейство?” Тя с усмивка ми отговаряше: „Търкулнала се тенджерата и си намерила похлупака”. Семейството още от тогава се заформяше като първостепенен приоритет за мен. След като повярвах, започнах да се моля за подходящия за мен мъж. Когато за пръв път видях Петър, той не изглеждаше особено добре. Беше в абстиненция, свит и прегърбен, но още тогава в очите му имаше онази специфична дълбочина, изразяваща сърцето на отговорен, загрижен мъж, на който може да се разчита. Именно в тези очи се влюбих година по-късно.

            

        13. Как се влюби и разбра, че сте един за друг?

ПЕПИ: Алиса беше част от хората, с които прекарвах много време. Бяха още първите месеци откакто бях спрял дрогата. Имаше случаи, в които ходехме и си говорихме с часове. Станахме много добри приятели. Двамата бяхме много запалени за вярата си. И двамата Бог ни беше извадил от тинята. И двамата имахме минало в наркотиците, но настоящите ни желания и бъдещи ни мечти се допълваха страхотно. Аз понеже съм авантюрист, не след дълго реших да се обвържем. В този момент наистина всичко стана ново в живота ми - вярата ми в Бог, приятелите, църквата, работата и Алиса. Неща, за които дори не можех да мечтая преди, сега се случваха.

АЛИСА: С Пепи първоначално се сближихме като приятели. Нямахме намерения един към друг, просто ни беше приятно да сме заедно и да си говорим. След около година приятелство, най-накрая се решихме да си признаем, че имаме чувства един към друг. Помня усещането, когато Петър докосваше ръката ми. Вълнувах се сякаш бях на 12, а той първият мъж, към когото някога съм изпитвала чувства. Когато станеше въпрос за взаимоотношенията ни и двамата се изчервявахме, като ученици. Накрая тези чувства стигнаха до предложение за брак от негова страна, а аз разбира се приех! Това стана в абсолютна увереност без каквото и да е съмнение, че сме един за друг и правим най-добрия избор

        

   

         

14. Разкажи повече за семейния си живот?

ПЕПИ: В него видях реално какъв съм, там си проличава всичко. Имам четири деца и няма много време за егоизъм. Огромно е предизвикателството да отгледаш децата си, да им дадеш сърцето си, а не само пари и знание. От друга страна няма друго място на света, където да се чувствам по-добре, по -свободен и себе си. Обичам семейството си!

АЛИСА: От този момент нататък живота ни се задвижи в още по-динамични темпове и само след 6 г. се бяхме превърнали в 6 членно семейство. Първият ни син се роди година след сватбата и беше на 2-3 месеца, когато с Петър решихме да продадем апартамента си и с парите да започнем семеен бизнес. Фалирахме, но за нас беше добра опитност и не съжаляваме за загубата. Още година и ето ме бременна със второ дете, а ние се местехме да живеем в непознатия за нас Перник, твърдо решени да останем там ако се наложи и до края на живота си. Няма да забравя, как всичките ни близки и роднини се надигнаха да ни убеждават да се върнем в София. Ние обаче знаехме, Бог ни изпраща там с мисия и предпочетохме да не се съобразяваме със съветите им. Година по-късно там създадохме малка протестантска църква. Петър беше пастор в нея. В Перник ни се родиха още три деца след Данаил - Светослав, Мартин и Апъл.
Сега вече живеем във Варна. Дойдохме тук също с желанието да създадем църква. Вярваме, че Бог ще ни употреби тук за нещо красиво и стойностно. Това е едно от нещата, които ме вдъхновяват – да виждам, как пред очите ми невъзможното става реалност, и аз хем участвам в това, хем случващото се е много отвъд способностите ми.

15. С какво се занимаваш сега, което осмисля живота ти?

ПЕПИ: За 14 години, през които ходя с Бог, съм се занимавал с доста и различни неща- работа, бизнес. Преди около осем години се преместих в Перник, защото там имаше възможност да създадем нова църква и да бъда пастор в нея. Беше предизвикателно и вълнуващо. Много неизвестни, много несигурно, но за мен беше вдъхновяващо. Сега там има една прекрасна църква- "Победоносна благодат", където нуждаещите се могат да намерят надежда, помощ и свежест. Нещо като оазис в пустинята.

АЛИСА: Няколко са нещата,които осмислят живота ми. Първото и най-съществено това е семейството ми. Звучи елементарно и не възвишено. Как вместо да ме е грижа за световните проблеми ще се фокусирам върху собственото си малко семейство? Не е ли егоистично и дребнаво от моя страна? Не, убедена съм че не е! Всяко голямо и възвишено нещо, преминава първо и преди всичко през личната отговорност към теб и най-близките около теб. Както не можеш да обичаш другите, ако не обичаш първо себе си, така също е неадекватно да се впуснеш да променяш света, за сметка на тези, към които имаш първостепенна отговорност. Помня, че още от най-ранно детство, макар и без да осъзнавам и дефинирам, какво точно търся, най-силно се нуждаех от топла семейна среда и мечтаех за някой в когото да се влюбя. Мисля, че няма по-велика мисия в живота на човека, от задоволяването на тази най-естествена нужда, да създаде свое семейство, в което да проправя път за обичта и грижата, към ближния си, за сметка на собственото си его. Това е може би най-стойностното нещо, което някога ми се е случвало – да видя най-голямата си мечта осъществена!

Друго нещо, което осмисля сега живота ми е това да виждам децата си, все повече и повече мислещи, несъответстващи на статуквото, свободни от лимитите на общоприетите норми, уникални, смели и пълни с любов към Бог, а оттам и към всички останали.

Темата за Свободата е още едно първостепенно нещо, което осмисля живота ми. Свобода, както в личен план, така и глобално. Свобода от всички форми на контрол, общо приети заблуди и модели на мислене тип матрица. Свобода от всеки вид робство и деспотизъм. Има стих в Библията, в който се казва, че „където е Духът на Бог, там е свобода”. Това е нещо заложено във всеки!

                 

        16. Как си представяш бъдещето си?

ПЕПИ: Бъдещето? Ами аз съм голям реалист. Знам, че няма лесни неща, знам, че няма бленувано щастие. Но ходя вдъхновен от картината, която Бог ми е дал. Вдъхновен, че намирам все повече себе си. Вдъхновен, че заедно с внуците ми ще сме около сто човека и ще правим яки купони.

              

АЛИСА: Бъдещето си го представям вълнуващо и пълно с нови открития и предизвикателства. Преди да повярвам в Бог, мразех предизвикателствата. Бях склонна да се нося по течението. Сега обаче смятам, че е голям кеф е да се впускаш в невъзможни мисии. Да виждаш, как пред очите ти се случват неща, които са много отвъд теб и да побеждаваш в непобедими ситуации, е страхотно усещане.
 Представям си също, как заедно със семейството ми изследваме различни истории, произведения на изкуството или неща от природата. Като дете можех с часове да стоя и да наблюдавам какво правят мравките. Представям си как с Марти правим дисекция на жаба. Останалите от семейството са гнусливи, но ние с Мартин бихме изживели истинско приключение, изучавайки, как някои неща изглеждат отвътре. Друго нещо, което ми се иска, е след време да имам мотор-триколка, самоделка, тип американски чопър, която аз сама да си поправям. За мен усещането от движението с мотор по магистралата не може да се сравни с никое друго с превозно средство. Мислила съм си също, че би ми харесало да ходя на лов за диви животни. Представям си, как след години Петър отглежда лозя и прави специални селекции вино, а аз се мотая из горите с пушка в ръка и дебна диви зайци за обяд. Мечтая на старини да имаме малка дървена къщурка в планината, където да отсядаме, когато ни се прище да се отделим от градските шумотевици. Там да си сушим билки, да събираме горски плодове и гъби. Вечер да сядаме на верандата. Петър в люлеещ се стол и лула в уста, потънал в разни размишления за живота, вселената и всичко останало, а аз да дрънкам на куха китара, да чета, или да почиствам уловения дивеч. Би било добре в някой голям, шумен град да имаме къща, в която от време на време да купонясваме по няколко денонощия. Аз съм от хората, които обичат динамиките на шумния град, въпреки цялато му напрежение, тъй че не си представям живота си някъде отделена с малко хора около себе си. Обичам да съм сред различни хора с различни мирогледи, да наблюдавам начина, по който се движат общуват и разсъждават. С по-отворените хора общуването е голямо удоволствие,независимо от различията им. Според мен е много скучно и ограничаващо да общува човек само с хора от своя си „вид”. Може би няма по-вдъхновяващо нещо от разнообразието на различните хора, всеки със своята специфичност... Заслужава си да преодолее човек недостатъците им, стига да успее да се докосне до уникалността им. Общуването е голямо изкуство, не знам въобще дали има крайна точка на усъвършенстването в него! То май в никое изкуство няма такава.

        

17. Какъв съвет би дал на хората?

ПЕПИ: Съвет? Ами да се гледаме по-често в огледалото, да не се лъжем сами себе си. Ако го правим, непременно ще се доближим до Бог.

            

АЛИСА: Моят съвет към читателите е никога да не се вкопчват във вече познатото, приемайки собственият си мироглед за абсолютна реалност. Независимо от чувството за сигурност, което това знание дава, ако се ограничите в него, то ще ви постави лимити които заслепяват, а човека е създаден да бъде свободен и вечно да преоткрива нови и нови неща. Не говоря за това да бъдем неуверени, несигурни хора, без каквито и да било убеждения. Твърдите убеждения са нещо важно, което осигурява стабилност. Това, което имам в предвид е, че истински стойностните неща издържат на тестване на времето, а имитациите, макар да вдъхват увереност, рано или късно се провалят. За това не се страхувайте да тествате вече установените си убеждения. Никога не спирайте да търсите и преоткривате всичко, което ви заобикаля. Не се примирявайте с плитките води на познатото. Макар човешкият ум да е ограничен и да не може да проумее безкрайните и вечните неща, като вселената, Бог и живота, те съществуват. Вечността е безкрайна, живота е вечен, а Бог е извън пределите на нашия разум! Той ни е направил по Свой образ и подобие, тъй че спокойно можем да се оприличим на бездна. Има стих от Библията,  който казва: „Бездна призовава бездна”. Това е нещо, което изразява взаимоотношенията между Бог и човека. Има усещане за празнота в човешкото сърце, която единствено Бог може да запълни. Моят съвет към читателите е – ако не сте го направили до сега, не губете повече време – сприятелете се с Бог!