oreshkov

 

Защо религиозните хора не могат да се зарадват на победата на Дара?

1. Нашего брата – BG протестантинът

Религиозността е голям бич за човешката душа. Бич, на чиито удари бичуваният гръб се наслаждава. Подобно на католическите монаси в Средновековието, които са се бичували с идеята, че така изкупват греховете си. Това ги е карало да изпитват религиозно задоволство от ударите на бича, защото са си внушавали, че така са угодни на Бог и Той е доволен от тях.

Подобно на тях, съвременните религиозни хора изпитват задоволство да си налагат религиозни догми, които се опитват да спазват. Те наричат своите догматични идеи „истината“, защото си мислят, че знаят повече от другите хора.

Защо това е така?

Ами защото те смятат себе си за духовни, а другите — или за не толкова духовни като тях, или за напълно светски и невежи. Съвременните „монаси“ вярват в това, понеже ходят всяка седмица на църква, молят се на Бога и четат Библията с претенцията, че я разбират по-добре от другите. Те претендират, че имат духовно прозрение върху Святото Писание, което другите нямат. Когато някой изрази мнение, различно от тяхното, те застават в ступор и му обясняват, че е в голяма заблуда. Оправдават доводите си с думи на категоричност: „Така пише в Библията!“. С това изказване се надяват да нокаутират дебатиращия си опонент. Дали наистина точно това пише в Библията, или това е тяхната „монашеска“ интерпретация върху древните текстове, е съвсем друг въпрос.

Религиозните хора не умеят да се радват заедно с другите хора, особено ако поводът за радост не съвпада с техните догматични схващания. Това е така, защото те се смятат за духовни експерти и вярват, че имат умението да разпознават дявола.

Защо това е така?

Ами защото в техните очи те са виждащите, а другите хора — слепците. Това е така, понеже другите не вярват в Бог и Библията по същия начин, по който вярват те. Следователно смятат инакомислещите за слепи, невежи и заблудени.

И тъй като съвременните „монаси“ виждат дявола във всичко, което не е според тяхната „християнска“ религия, те не се радват. Това е дяволът все пак — а той не е повод за радост.

За тях няма значение, че в Библията се казва: „че да се радваме в Господ е нашата сила“ (Неемия 8:10).

2. Дара

И ето че едно българско момиче печели международен музикален конкурс и донася слава и радост на цяла България. Всички се радват на победата и ликуват в триумф, приветствайки победителката. За първи път в 70-годишната история на този конкурс България е победител! И това ако не е повод за радост и празнуване — тури му пепел…

Да, обаче нашего брата - българския протестантин, точно това прави - тура му пепел! За него това не е повод за радост, а за срам. За съвременния „монах“ това не е повод за триумф, а за траур!

Защо? Защото той вижда сатаната във всичко това и религиозните му чувства са накърнени.

И подобно на средновековните монаси предпочита да стои под бича на мъката, самоизтезавайки се от факта, че другите се радват на победата. Той страда от това, че вместо и те да видят злото, което той е видял в победата на певицата, те са „слепи и невежи“. Неговата българска „християнска“ религиозност е накърнена, защото цялата нация празнува, вместо да си раздере дрехите и да си посипе главата с пръст и пепел, отричайки се от злото, съпътстващо тази „демонична“ победа. Защото в очите на нашего брата, това не е победа за нацията, а нейното падение…

Дали обаче Бог гледа по този начин?
Ако питаме бай Ганьо протестантина, той на 100% смята, че Бог мисли като него.

Но дали Бог смята така?

3. Време за радост и танцуване.

Аз също съм вярващ човек, който обича Бог и живее живота си с вяра в Него. Обичам Библията и не спирам да я чета и изучавам. Но за разлика от съвременните „монаси“, аз не бих се самобичувал тогава, когато е време за радост. Самото Писание ни казва:

„Има време за плач и време за смях. Време за скърбене и време за танцуване.“ (Еклисиаст 3:4)

И аз не мисля, че когато едно младо талантливо момиче донесе победа за нацията ни, е време за скърбене и плачене. Мисля, че това е време за смях и танцуване! А вие?

Тъжното е, че религиозният човек го вижда като време за плач и скърбене. Защо?

Защото, както казах и в началото — религията е бич за душата на човека. Бич, на чиито удари бичуваният гръб мазохистично се наслаждава.

За него певицата, спечелила победата, е светска и окултна, защото се е облякла в кукерски костюм. А песента ѝ е дяволска и демонична, само защото заглавието и не пасва на неговия религиозен речник и защото тя не е според неговият стереотип за песен, прославяща Бог.

Нашего брата — бг протестантинът — щеше да се радва на победата на Дара, ако тя се беше явила на конкурса със забрадка на главата. А след това смирено беше отворила някоя стара евангелска песнарка и беше изпяла с тих и смирен тон някоя от песните в нея. Например: „Скръб душата ми разяжда“ или „Тежко детство имаше Христа“…

Да, но Дара не пасва в религиозния стереотип на съвременния „монах“. Тя е огън момиче и не вярва в Бог по начина, по който той вярва. Тя не вярва в Бог и по начина, по който аз вярвам!

И какво от това — голям праз!

Това значи ли, че не е талантлива и не може да спечели победа за цялата ни нация? Значи ли, че дарбата ѝ не е дадена от Господ или че Бог не може да я употреби за доброто на всички ни?

Не казва ли самата Библия:

„Всяко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре и слиза от Бог — Бащата на светлините!“ (Яков 1:17)

Как тогава нашего брата вижда точно обратното? Явно бай Ганьо протестантинът има специланото умение да вижда доброто в българската победа като зло за България. И таланта на Дара — като дар, идващ не отгоре, от Бащата, а отдолу — от ада и от дявола!

Всичко това показва огромния духовен упадък на съвремнното, българско християнство. Дори когато имаме повод да се обединим в радостта си и да празнуваме заедно, някои от нас предпочитат да се разграничат и да виждат само дяволи, караконджули и сатани. Докато всъщност точно това е истинското сатанинско дело — да сме разединени като народ и да воюваме едни с други тогава, когато трябва заедно да празнуваме. За мен това е истинското дело на дявола и злото — да ни накара да плачем и да се караме тогава, когато трябва да се прегърнем и да танцуваме радостно.

Защото Библията ни учи на следното:

„И не скърбете, защото да се радвате в Господа е вашата сила.“ (Неемия 8:10)

А изгубим ли радостта си, особено в такива моменти на победа и триумф — ние сме загубили силата си!

Бог да пази България! 

Иво Орешков

18.05.2026