Любовта е силна като смъртта

Историята на Виктория

Снимки: Иво Орешков

„ Но Бог избра глупавите неща на света , за да посрами мъдрите. Също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните. Още и долните и презрените неща на света избра Бог, да”
Коринтяни 1:27

Господ е създал човека, за да има живот, изпълнен със смисъл, достойнство, мечти, любов и мир. Kогато си бунтар- тинейджър, живеещ във времето на постсоциализма, всичко различно за обществото е все още неприемливо. Привлечен си от скандална музика, от живота на улицата, а когато приятелите ти са с прически с огромни шарени гребени е много лесно да прекрачиш границата на всичко „нормално” и да се превърнеш в някой, който не си. Тогава не осъзнаваш, че това преобразяване е последствие от дълбоко нараняването на душата, от отхвърлянето от близките и обществото, от чувството, когато си изоставен, празен, объркан и презрян.

Наркотиците ме привличаха още от осми клас. Моя съученичка ежедневно носеше хапчета Диазепам в училище. Харесаше ми спокойствието, което нахлуваше в съзнанието ми, след като вземах големи дози от тях. По принцип имах проблем с общуването, но след вземането на хапчетата се чувствах уверена и силна да изкажа мислите и мнението си. Най-добрите ми приятели също като мен експериментираха с лекарства и всякаква дрога, която ни попаднеше под ръка. Музиката, която непрекъснато слушахме, беше PUNK. Бяхме луди по нея. Тя подхранваше бунта на празните ни души все повече и повече, а той ни завличаше все по надолу и по-надолу. Скоро подстригах дългите си до кръста коси, боядисах се в ярко червено, сложих обици навсякъде, направих си татуировка и хвърлих в смут мирното общество около мен. Приятелите ми бяха подстригани на гребени и всеки ден се отделяше време за прически. Това беше като специален ритуал за нас. По-големите пънкарите в града отдавна се друсаха с твърда дрога и вече имаха доста опит с клиники и зависимости. Хич не е грешно твърдението, че с какъвто се събереш, такъв ставаш. Не ги обвинявам за това, пътят на наркотиците е личен избор и аз по една или друга причина избрах да вървя по този път. Започнахме с твърдата дрога, беше неизбежно! Приключенията ни станаха различни и често доста болезнени. Започнахме да се събираме с пънкари от цялата страна и лятото прекарвахме заедно на морето. Хората се страхуваха от нас. Спяхме по плажове, градинки, фургони, влакове, където намерим или където ни свареше нощта. Нападаха ни скинари, (поради не безизвестната вражда между пънкове и скинове). Полицията също ни познаваше добре и ни преследваше постоянно заради престъпленията, които начина ни на живот ни заставяше да вършим непрестанно. Нуждата от наркотик в кръвта, ни принуждаваше да лъжем, мамим и крадем, за да си набавяме необходимите ежедневни дози. Изглеждахме брутално- изпаднали и способни на всичко, изгубени безвъзвратно, чакащи смъртта, която да ни отърве от безсмисленото ни съществуване. И скоро осъзнахме, че смъртта наистина е по петите ни и ни настига с по-бърза скорост, отколкото предполагахме.

Ежедневието ни се състоеше в това да ходим по аптеки, да правим комбинации от хапчета, наподобяваща ефекта на хероина, а вечер си инжектирахме такъв. Исках да се друсам с всичко, само да не съм в нормално състояние. Реалността просто ме плашеше. Рядко правех опити да спирам дрогата. За лечение и през ум не ми минаваше, защото просто не виждах смисъл в живота.

Бяхме се превърнали в истински пропаднали наркомани, покорени под бича и жестоката власт на хапчетата и хероина. Нямаше и помен от удоволствието на музиката, прическите, приключенията. Имаше само дрога, дрога и пак дрога. Някои от компанията ни бяха изгонени от домовете си и спяха в изоставени къщи. Цял месец криех и се грижех за мой приятел на тавана в блока ми.

Градът пламна от дрога, имаше буквално на всяка крачка. Трябваше да бягам, трябваше да се спася по някакъв начин. Но не знаех какъв е начина… Преместих се временно в София при приятел, с едната надежда да ми помогне да спра. Но и там попаднах в същата среда. Измъкване нямаше… Минаха години, когато разбрах, че същото това момче е преминало на хероин и в последствие се разболяло от СПИН.

Моите родители се чувстваха безпомощни от ситуацията. Отдавна крадях от тях, както и от сестра ми –пари, злато, ценности. Всичко каквото можеше да се открадне, което имаше някаква парична стойност и можеше да се обърне в хероин. Тогава недоумявах, как е възможно хората да носят златните си накити, вместо да ги продадат и да си купят нещо по-забавно, като например дрога. Единственото ми желание беше да се дрогирам. Дълбоко в себе си знаех, че това няма да продължи дълго. Приятели и познати умираха безвъзвратно пред очите ми. Спомням си как с мой близък вечерта ядохме диня, а на следващия ден той почина от свръхдоза. Няма да забравя, как след това отворих хладилника и видях динята, която бяхме яли заедно. А него вече го нямаше...
Ходех на погребения на хора, с които до вчера бяхме фалшифицирали рецепти и обикаляли по аптеки, с които заедно бяхме тъпкали вените си с хероин. Беше ме страх, но изход не откривах и за това продължавах по старому.

Върнах се в Пловдив при родителите ми. Влязох в психиатрична клиника за лечение, защото друга алтернатива за наркоманите по това време не съществуваше. За комуни не бяхме и чували. Стоях в стаята си и с часове гледах небето през решетките. На третия ден обаче започнах да бягам с един друг наркоман от клиниката. Хващахме такси и си купувахме наркотици. След излизането ми от психиатрията нямах кризи, но нямах и надежда. Бях изпълнена с депресия и безнадеждност. В душата ми имаше единствено тъмнина..

- „Господи, извърших непоправимото. Провалих си живота и не мога да се контролирам. Не мога да го променя” - това беше в съзнанието ми. Имах големи амбиции и планове, но всичко това беше като в мъгла.

ПРОБУЖДАНЕ:

Един ден телефонът иззвъня. На слушалката отсреща беше местното нарко-ченге. Трябваше да ме разпита относно една аптека, от която редовно купувахме хапчета. Явих се на разпит в РПУ-то. Стара сграда, специфична миризма на дърво и една пишеща машина на бюрото. Полицаят ми показваше снимки на най-пропаднали наркомани и се обърна към мен: „Като тях ли искаш да свършиш?” След като приключихме, излязохме заедно от сградата и минахме през близката закусвалня, където той ми купи закуска и ни в клин, ни в ръкав ми каза: „Знаеш ли, че съществува дявол?”. Принципно знаех, че ченгетата са тъпи, но след като ме попита това, разбрах, че този е напълно смахнат. Той започна да ми говори за Бог, за дявола, за греха, за духовния свят. Нямах избор, трябваше да изслушам всичко, което имаше да ми каже, за да нямам проблеми. В наркоманските среди той беше известен с вярата си в Бог и с това, че говореше на всички за нея. Не беше тайна, че никога не носи оръжие със себе си и винаги е усмихнат.

Седях на една пейка и той ми говореше за неща, които никога не бях чувала през живота си. Каза ми, че Исус ме обича и има силата да ме освободи от зависимостта ми. Той стоеше пред мен и въодушевено ръкомахаше, разказвайки ми за надеждата и бъдещето, които Бог има за мен. Аз го слушах и си мислех: „Абе ти къде беше до сега? Та аз това търся и точно от това имам нужда!” След срещата с този човек се чувствах различно. Сякаш се бях докоснала до Бог и тъмните облаци се отдръпнаха. Видях небето, слънцето, дърветата, хората, живота. Хареса ми! Видях реалността, от която винаги съм бягала. Но я видях в цялата й красота, с която Бог я е създал и изключително много ми хареса!!! В този ден не се дрогирах, чувствах се много добре и дори нямах абстиненция.

На следващия ден обаче се върнах към обичайният си живот и пак се надрусах. Но не издържах дълго в старото, окаяно състояние и отново потърсих полицая за помощ. Той ме запозна с жена си и двамата започнаха да се грижат за мен. Бяха до мен неотлъчно в най-тежкият ми период. Бях затворена в къщи и ми беше изключително трудно без дрога. Даже веднъж скочих през прозореца, за да си взема хероин. Нашите позволяваха единствено на полицая да ме вижда и той всеки ден ме водеше у тях, където с жена му се молеха за мен.

Той беше част от протестантска църква и вярващите в нея се събираха на домашни сбирки. Аз започнах да ги посещавам и не след дълго на една от сбирките преживях истинската свобода, за която до този момент само бях слушала. Помолих Бог за прошка и думите не ми стигат, за да опиша това, което преживях тогава. Така, както не може да се разкаже красива мелодия на песен - тя трябва да се чуе.Както не може да се опише една прекрасно нарисувана картина - трябва да се види. Така и аз нямам думи, за да изразя драматичната си среща с Исус. След този ден живота ми се изпълни с мир и радост и аз заживях свободна от наркотична зависимост. Разликата от старата Виктория и новата беше невероятна. Дори в колежа учителите започнаха да ми пишат по-високи оценки, понеже виждаха промяната. Чувствах се отново жива, мислех трезво, възвърнах си големите мечти . Кой можеше да предположи, че това ще да се случи с мен. По скоро всички очакваха да съм поредната жертва, умряла от свръхдоза хероин.

Толкова съм благодарна на Бог за шанса, който ми даде и сега знам, че живея втори живот. Минаха много години, аз продължавам да пазя свободата си, понеже осъзнавам, че тя е най-скъпоценното за едно човешко същество. Днес имам семейство и дете. А същият този полицай, в чието лице някога виждах враг и заплаха за „свободата” на наркоманския ми живот, в последствие стана кум на моята сватба. Той и семейството му са завинаги част от живота ми.

Аз знам, че нямаше да мога да напиша това писмо, ако не бях срещнала Исус и не бях преживяла любовта му. Казвам писмо, защото това е послание на надежда към всички хора, борещи се с болестта на зависимост.

Има изход от тъмнината! Има свобода от робството! Има смисъл и удовлетворение от живота! Има любов, която да изпълва сърцата ни. Човек не е създаден, за да страда под хомота на наркотиците. Създаден е да бъде свободен и щастлив! Смея да твърдя това, защото лично го преживях. Не съм търсила Бог, Той ме намери! Никога не казвай: „Късно е за мен!”, защото любовта е силна като смъртта!